Херман Хесе - Петер Каменцинд

В този случай ми помогна доста моята собствена осмяна човешка природа. Едва си спомних за онзи дом и веднага видях мислено пред себе си Елизабет, тъй хубава, както бе пред облака на Сегантини, и неочаквано забелязах какъв голям дял имаше тя в моя копнеж и тъга. Тогава за пръв път помислих сериозно да се оженя. Дотогава бях тъй абсолютно убеден в моята неспособност за брак, че се бях примирил вече с това с ядовита ирония.

Бях поет, скитник, пияница, самотник! Сега повярвах, че открих съдбата си, която чрез тази възможност за един брак по любов искаше да прехвърли мост между мен и хората. Всичко изглеждаше тъй привлекателно и тъй сигурно! Че Елизабет не бе безразлична към мен — това бях почувствал и видял; също знаех, че тя притежава възприемчива и благородна природа. Спомнях си как в разговора за Сан Клементе и после пред Сегантини нейната красота се бе одухотворила. С течение на годините бях събрал от изкуството и природата голямо вътрешно богатство; тя щеше да научи от мен да вижда навсякъде скритата красота и аз щях тъй да я обградя с красота и правда, че образът й и духът й щяха да забравят всяко безпокойство и скритите й сили щяха да достигнат своя разцвет. Странно, но изобщо не чувствах комичното в моята внезапна промяна. Аз, самотникът и чудакът, за една нощ се бях превърнал във влюбен глупак, мечтаещ за брачно щастие и свое домашно огнище.

И незабавно посетих гостоприемния дом, посрещнат с любезни укори. Отивах често и след няколко посещения срещнах Елизабет. О, тя бе красива! Тя беше такава, каквато си я представях като моя любима; красива и щастлива. И аз се наслаждавах цял час на радостната красота от нейната близост. Тя ме поздрави с доброта, дори сърдечно и с приятелска интимност, която ме ощастливи.

Спомняте ли си още за онази вечер на езерото в лодката, за вечерта с червените фенери, музика и моето в зародиш задушено любовно признание? То бе печалната и смешна история на едно влюбено момче.

Още по-смешна и по-печална е историята на влюбения мъж Петер Каменцинд.

Случайно узнах, че Елизабет от скоро време била сгодена. Честитих й, запознах се с годеника и, дошъл да я заведе вкъщи, честитих и на него. През цялата вечер от лицето ми не се махна благосклонната усмивка на доброжелател, досадна за мен самия като някаква маска. След това не се втурнах в гората, нито в кръчмата, но седнах на леглото си, гледах лампата, докато не замириса и угасна, учуден и разбит, докато съзнанието ми отново не се проясни. Тогава скръбта и отчаянието още веднъж разпериха своите черни криле над мен и аз се свих на леглото си, нищожен, слаб и разбит, и ридах като дете.

След това стегнах раницата си, отидох на гарата и отпътувах към дома. Копнеех да се покатеря пак на Пастирския кривак, да си спомня за детските години и да видя дали баща ми е още жив.

Бяхме се отчуждили един от друг. Баща ми беше съвършено побелял, малко прегърбен и отпаднал. Спрямо мен беше мек и боязлив, не ме разпитваше за нищо, искаше да ми отстъпи леглото си и изглеждаше повече смутен, отколкото изненадан от моето идване. Той притежаваше още къщичката, но ливадите и добитъка беше продал, получаваше една малка лихва и извършваше тук-там по някоя лека работа.

Когато ме остави сам, застанах на мястото, където беше стояло леглото на майка ми, и миналото затече покрай мен като широка, спокойна река. Аз не бях вече юноша и си мислех колко бързо ще се занижат годините, как и аз също ще стана прегърбено и побеляло старче и ще легна да умирам. В същата, почти непроменена бедна, овехтяла стая, където съм бил малък, където бях учил латински и бях видял смъртта на майка си, тези мисли имаха една успокоителна естественост. С благодарност си спомнях за богатството на моята младост, при това хрумна ми един стих от Лоренцо Медичи, който бях прочел във Флоренция:

и в същото време се учудвах, че в тази стара семейна стая нося спомени от Италия, от историята и от царството на духа.

Дадох на баща ми малко пари. Вечерта отидохме в кръчмата и там всичко си беше постарому, само че сега аз плащах виното и баща ми, когато говореше за звездното и шампанското, изслушваше мен, а аз можех да понасям повече от него. Запитах за селското старче, чиято плешива глава по онова време бях залял с вино. Той беше голям шегобиец и хитрец, но отдавна вече беше умрял и върху неговите дяволии бе започнала да никне трева. Аз пиех вадлендерско, слушах разговорите, разказвах и аз по нещо, и когато се връщахме с баща ми по месечина у дома и той, пиян, продължаваше да говори и жестикулира, всичко ми изглеждаше тъй чудно като никога. Пред мен се занизаха образи от минали времена, вуйчо Конрад, Рези Гиртанер, майка ми, Рихард и Алиети, и аз ги гледах като някоя хубава книга с картини, когато се чудиш колко хубави и съвършени изглеждат те, а в действителност наполовина не са тъй прекрасни. Как всичко това бе прелетяло покрай мен, изминало, почти забравено и сега пак бе възкръснало ясно и чисто.