Херман Хесе - Петер Каменцинд

Ядосах се. Чувства се пренебрегната от господата, помислих си аз, и ето, сега идва при мен.

— Не искате ли да ми отговорите?

— Извинете, госпожице! Какво трябва да ви отговоря? Седя самичък, защото ми харесва.

— Значи аз ви безпокоя?

— Не ставайте смешна.

— Благодаря, но това се отнася и за двамата.

И тя седна. Държах здраво рисунката в ръцете си.

— Вие сте от Оберланд, нали? — каза тя. — На драго сърце бих чула нещо от вашия край. Брат ми казва, че във вашето село имало само едно фамилно име, все Каменцинди. Истина ли е?

— Почти — измърморих аз. — Но има и един хлебар, който се казва Фюсли. И един кръчмар на име Нидегер.

— А всички други Каменцинди! И всички роднини?

— Повече или по-малко.

Подадох й рисунката. Тя хвана здраво листа и забелязах, че знае как да го подхване. Аз й го казах.

— Хвалите ме като учител — засмя се тя.

— Не искате ли да разгледате рисунката? — запитах я грубо. — Ще я върна на мястото й.

— Е, какво представлява това?

— Сан Клементе.

— Къде?

— При Фиезоле.

— Били ли сте там?

— Да, много пъти.

— Как изглежда долината? Това тук е само част от нея, нали?

Замислих се. Строгата, сурова хубост на пейзажа изникна в ума ми и аз притворих очи, за да го задържа. Мина известно време, преди да заговоря, и ми стана приятно, че тя мълчеше и чакаше. Разбра, че си припомням.

И аз описах долината Сан Клементе, както се разстила занемяла, изгоряла и величествена в огъня на следобедния зной. Наблизо, във Фиезоле, се препитават като плетат сламени шапки и кошници, продават спомени и портокали, мамят пътниците или просят милостиня от тях. По-далеч, долу, лежи Флоренция и обгръща в себе си потоци стар и нов живот. Но и двете не се виждат от Клементе. Там не са работили никакви художници, не е имало никакви римски постройки, историята е забравила бедната долина. Но там слънцето и дъждът водят борба със земята, там кривите пинии с мъка се крепят за живота и няколко кипариси слухтят във въздуха със своите мъртви върхове дали не приближава враждебната буря, която ще пресече оскъдния им живот, в който са се впили с жадни корени. Понякога минава волска кола от близките големи чифлици или някое селско семейство отива на поклонение към Фиезоле, но те са само случайни гости и червените поли на селянките, които иначе изглеждат тъй гиздави и весели, тук не прилягат и предпочиташ да не ги виждаш.

И аз й разказах как още като млад момък съм странствал из ония места с един приятел, лежал съм при нозете на кипарисите и съм се облягал на изтънелите им стволове; и как скръбно хубавият чар на самотата в чудноватата долина ми напомняше родните пропасти.

Замълчахме за известно време.

— Вие сте поет — каза момичето.

Аз се намръщих.

— Искам да кажа друго… — продължи тя. — Не затова, защото пишете разкази и пр. Но защото разбирате природата и я обичате. Какво ги е грижа другите хора, че дървото шумоли или планината гори в слънчевия зной? Но за вас всичко това има живот, в който се вживявате.

Аз отговорих, че никой „не разбира природата“ и въпреки всичкото търсене и желание да я разберем, срещаме само гатанки и само ни става мъчно. Едно дърво на слънцето, един измит от бурите камък, едно животно, една планина, в тях има живот, те имат история, живеят, страдат, упорстват, наслаждават се, умират, но ние не ги разбираме.

Докато говорех и се радвах на нейното смълчано, търпеливо внимание, започнах да я наблюдавам. Погледът й бе насочен към мен и не се отделяше от моя поглед. Лицето й бе съвсем спокойно, умиротворено и малко напрегнато от вниманието, като че ли някое дете ме слушаше. Не, по-скоро като че ли някой възрастен при слушането се е унесъл и без да знае, се е загледал с детински очи. И като я наблюдавах, постепенно открих с наивна радост на откривател, че бе много хубава.

Когато замълчах, момичето също мълчеше. После трепна и замига в светлината на лампата.

— Как ви е името, госпожице? — запитах я аз, без да обръщам на това внимание.

— Елизабет.

Тя си отиде и наскоро след това я заставиха да свири на пиано. Свиреше добре. Но когато се приближих, видях, че не беше вече тъй хубава.

Когато слизах по удобната старомодна стълба, за да си отида у дома, дочух няколко думи от разговора на двама художници, които си обличаха палтата в преддверието.

— Виж го ти, цялата вечер се забавляваше с хубавата Елизабет — каза единият и се засмя.

— Тиха вода! — отвърна другият. — Не е попаднал на лошо!