Херман Хесе - Петер Каменцинд

Изведнъж пак ми стана ясно, че смъртта е наш умен и добър брат, който знае истинския час и когото можем с доверие да очакваме. И започнах също да разбирам, че страданието й разочарованието и тъгата не са ни изпратени, за да ни направят недоволни, нищожни и недостойни, а за да узреем и да се проясним.

Осем дни по-късно моите сандъци бяха изпратени за Базел, аз пребродих пеш едно хубаво кътче от Южна Франция и с всеки изминат ден чувствах как злочестите парижки времена, чийто спомен ме преследваше като някаква смрад, бледнеят и се обгръщат в мъгла. Присъствах на едно празненство — cour d’amour. Нощувах в замъци, воденици, плевни и пиех с мургавите приказливи момчета тяхното топло слънчево вино.

Изпокъсан, мършав, почернял от слънцето и променен в душата си, пристигнах след два месеца в Базел. Това беше моето първо голямо странстване, първото преди много други. Между Локарно и Верона, между Базел и Бриг, между Флоренция и Перуджа ще се намерят малко места, през които да не съм странствал два и три пъти пеша, с прашни обуща… след мечти, от които нито една не се е сбъднала.

В Базел наех една стаичка в предградията и започнах да работя; радвах се, че живея в тих град, където никой не ме познава. Връзките ми с някои вестници и списания още съществуваха и аз имах какво да работя и от какво да живея. Първите седмици бяха добри и спокойни, после постепенно пак се яви старата тъга, не ме напускаше по цели дни, седмици и не изчезваше дори когато работех. Който сам не е изпитал тъгата, не може да разбере това. Как да го опиша? Чувствах ужасна самота. Между мен и хората и живота на града, площадите, къщите и улиците съществуваше постоянно широка пропаст. Случваше се голямо нещастие, във вестниците публикуваха важни събития — нищо не ме засягаше. Устройваха се празненства, погребваха умрели, нареждаха панаири, даваха концерти — защо? За какво? Аз бягах вън от града, скитах из горите, по хълмовете и пътищата и около мен мълчаха ливади, дървета, ниви в затаена скръб, гледаха ме нямо и умолително и искаха да ми кажат нещо, искаха да се протегнат към мен, да ме приветстват. Но те си стояха там и не можеха нищо да кажат и аз разбирах тяхното страдание и страдах заедно с тях, защото не можех да им помогна.

Отидох при един лекар, занесох му подробни бележки, опитах се да му опиша моята болка. Той чете, разпитва ме, преглежда ме.

— Имате завидно здраве — похвали ме той. — Физически нищо не ви липсва. Опитайте да се развлечете с четене и музика.

— Занаятът ми е да чета всеки ден куп нови ръкописи.

— Във всеки случай, нужно ви е движение на чист въздух.

— Ходя всекидневно от три до четири часа, през ваканциите най-малко двойно.

— Тогава трябва да се насилите да живеете между хората. Вие сте в сериозна опасност да станете мизантроп.

— И какво от това?

— Това е много сериозно. Колкото по-голяма става вашата омраза към обществото, толкова повече ще трябва да се насилвате, за да се виждате с хората. Вашето състояние не е още болест и не ми изглежда сериозно; но ако не престанете да се разхождате така пасивно, накрая все пак можете да загубите равновесие.

Лекарят беше разбран и доброжелателен човек. Той се съжали над мен. Препоръча ми един учен, в дома на когото се събираше голямо общество и имаше известен духовен и литературен живот. Отидох. Познаваха ме по име, бяха любезни, почти сърдечни и аз често ходех там.

Веднъж отидох в една студена вечер късно през есента. Заварих един млад историк и едно много стройно мургаво момиче; нямаше други гости. Момичето слагаше чайника, говореше много и се държеше язвително с историка. След това свири на пиано. После ми каза, че е чела моите сатири, но никак не са й харесали. Стори ми се умна, дори премного умна; наскоро след това си отидох у дома.

Междувременно постепенно се разпространи слухът, че се заседявам много из кръчмите и че всъщност съм потаен пияница. Това не ме учуди много, защото клюката цъфтеше най-богато тъкмо в образованите среди между мъжете и дамите. Това унизително за мен откритие изобщо не вредеше на моите връзки с обществото, дори напротив, то ме правеше още по-желан, тъй като тъкмо по онова време се бяха въодушевили по въздържателността; господа и дами влизаха в комитетите на въздържателните дружества и се радваха на всеки грешник, който им попаднеше в ръцете. Един ден последва първата учтива атака. Описаха ми позора на живота из кръчмите, проклятието на алкохолизма, всичко това разгледано от хигиенична, етична и социална гледна точка, и бях поканен да взема участие в едно дружествено празненство. Аз бях безкрайно учуден, защото дотогава едва подозирах за съществуването на такива дружества и стремежи. Дружественото заседание с музика и религиозен тон бе смешно до досада и аз не скрих впечатлението си. Дълги седмици ме измъчваха с настойчива любезност, цялата тази работа ми стана крайно досадна и една вечер, когато ми запяха пак същата песен, кипнах и енергично ги замолих да ме избавят от тия брътвежи. Младото момиче пак беше там. То ме слушаше внимателно и след това каза най-сърдечно: „Браво!“. Но бях твърде ядосан, за да обърна на това някакво внимание.