Херман Хесе - Петер Каменцинд

Това е историята на моята младост. Когато мислено я обхващам, струва ми се, че е била кратка като лятна нощ. Малко музика, малко дух, малко любов, малко суета — но беше хубаво, богато и пъстро като елевзински празник 7 7 Елевзинските празници (мистерии) се провеждали в гр. Елевзина, на 22 км от Атина, всяка пролет и есен, в чест на Деметра и дъщеря й Персефона. Символично се представяло бракосъчетанието на небето и земята и надеждата за живот след смъртта. — Бел.изд. .

И угасна бързо и несретно като светлина на вятъра. В Цюрих се простих с Рихард. Два пъти той слиза от вагона, за да ме целува, и ми кимаше нежно с глава от прозореца, докато можеше.

Две седмици по-късно той се удави при къпане в една смешно малка южногерманска рекичка. Не го видях вече, не присъствах на погребението му, за всичко чух едва няколко дни по-късно, когато той вече лежеше в земята. Тогава се проснах на пода в моята стаичка, проклинах Бога и живота с вулгарни, страшни богохулства, плаках, беснях. Никога не бях мислил, че моето единствено, сигурно благо в тези години е било приятелството. Сега и това изгубих.

Не ме сдържаше повече в града, където всеки ден куп спомени оживяваха в мен и спираха дъха ми. Какво щеше да става ми бе безразлично; аз бях болен в сърцевината на моята душа и потръпвах пред всичко живо. Малък бе изгледът моето разнебитено същество да се съвземе и с наново надути платна да потегли към по-суровото щастие на мъжките години. Божията воля бе да отдам най-доброто от себе си на едно чисто и радостно приятелство. Като две бързи ладии се бяхме устремили заедно и Рихардовата бе цветната, леката, честитата, любимата, върху която бе прикован моят поглед и на която се осланях да ме увлече към хубави цели. Сега с кратък вик тя потъна, а аз се лутах наоколо без кормило върху ненадейно помръкнали води.

От мен зависеше да понеса тежкото изпитание, да обърна очи към звездите и отново да потегля на пътя за венеца на живота, в борби и блуждения. Бях повярвал в приятелството, в женската любов и младостта. Сега едно след друго всички ме напуснаха — защо не повярвах в Бога и не се оставих на неговата по-силна ръка? Но по рождение бях несмел и упорит като дете и все очаквах истинският живот да връхлети върху мен като буря, да ме направи мъдър и богат и върху грамадни криле да ме понесе срещу едно узряло щастие.

Но мъдрият и скъпернически живот мълчеше и ме оставяше да върша своето. Той не ми изпрати ни бури, ни звезди, а чакаше да стана пак смирен и търпелив и да се сломи моята упоритост. Той ме остави да играя комедията на гордостта и превъзходството, гледаше отстрани и чакаше, докато заблуденото дете не намери пак своята майка.

Сега настъпи онзи период от моя живот, който наглед бе по-подвижен и по-пъстър от предишния и би могъл да даде материал за един малък моден роман. Сега би трябвало да разкажа как бях повикан за редактор на един немски вестник. Как дадох воля на перото и на злия си език и заради това си навлякох неприятности и бях мъмрен. Как след това спечелих слава на пияница и най-после, след люти кавги, се отказах от длъжността си и бях изпратен като кореспондент в Париж. Как в това проклето гнездо водех бохемски живот и неведнъж прекалявах.

Не е от малодушие, ако тук, пред някой от моите строги читатели, обръщам гръб и пропускам този кратък период. Признавам, че попадах от едно заблуждение в друго, видях не малко мръсотия и сам газих из нея. Оттогава у мен изчезна всяко чувство за романтизма на бохемския живот и ако ми позволите, бих искал да ценя чистото и доброто, което все пак съществуваше в моя живот, а да смятам онова загубено време за загубено и да му сложа кръст.

Париж бе ужасен: нищо друго, освен изкуство, политика, литература и клюки, нищо, освен художници, политикани и вулгарни жени. Художниците бяха толкова суетни и нахални, колкото политиканите; литераторите по-суетни и по-нахални, а най-суетни и най-нахални бяха жените.

Една вечер седях в Булонския лес и размишлявах Париж ли да напусна, или живота въобще. Тогава за пръв път след дълго време пребродих мислено моя живот и пресметнах, че няма много да загубя.

Но тогава ненадейно в паметта ми ярко изпъкна един отдавна изминал, забравен ден — една ранна лятна утрин у дома, в планините, и аз се видях коленичил до едно легло и върху него лежеше майка ми, която умираше.

Стреснах се и се засрамих, задето толкова дълго време не си бях спомнял за онази сутрин. Глупавите мисли за самоубийство бяха изчезнали. Защото аз вярвам, че никой сериозен и не съвсем загубен човек не е способен да си отнеме живота, ако някога е видял угасването на един здрав и добър живот. Аз видях пак майка си да умира. Видях пак върху нейното лице мълчаливата, сериозна работа на смъртта, която го облагородяваше. Тя изглеждаше сурова, смъртта, но тъй мощна и също тъй добра като грижлив баща, който завежда у дома заблудилото се дете.