Херман Хесе - Петер Каменцинд

Ала по-благородно и по-честито от славата, виното, любовта и мъдростта бе моето приятелство. В края на краищата то бе единственото, което донесе облекчение на моята вродена тежка природа и запази младините ми непокътнато свежи, като утринно зарево. И днес още не познавам нищо по-скъпоценно на света от едно честно и вярно приятелство между двама мъже; и когато в дни на размишление понякога ме налегне нещо като тъга по младините, то е единствено заради приятелството ми в студентските години.

Откогато се бях влюбил в Ерминия, донякъде бях пренебрегнал Рихард. Отначало несъзнателно, но след няколко седмици съвестта започна да ме гризе. Изповядах му се и той ми разкри, че със съжаление виждал как нещастието се приближава и расте, и аз отново се прилепих към него сърдечно и ревниво. Всичко, което научих по онова време за веселото и свободно прекарване на времето, дължа на него. Той бе хубав и весел тялом и духом и изглеждаше, че за него животът бе без сенки. Като умен и подвижен човек той познаваше добре страстите и заблужденията на века, но те се плъзгаха по него без да му причинят вреда. И вървежът му, и езикът му и цялото му същество бе гъвкаво, хармонично и грациозно. О, как умееше да се смее!

Към моите винени проучвания нямаше голямо влечение. Случайно ме придружаваше понякога, обаче две чаши му бяха достатъчни и гледаше с наивно учудване на моята значително по-голяма консумация. Но когато ме виждаше, че страдам и се предавам безпомощно на моята тъга, тъй ми свиреше, четеше или ме водеше на разходка. По време на нашите малки екскурзии често бяхме палави като малки момчета. Веднъж в един горещ следобед почивахме в една гориста долина, замеряхме се с елхови шишарки и пеехме сантиментално куплети от „Хубавата Елена“. Бързият бистър поток бучеше в ушите ни тъй дълго и прохладно-примамливо, че най-сетне се съблякохме и се изтегнахме в студената вода. Тогава му хрумна да разиграва комедии. Седна върху една скала, обрасла с мъх, и се правеше на Лорелай, а аз плувах отдолу покрай скалата като лодкар в малка лодка. При това той имаше такъв девствено свенлив вид и правеше такива гримаси, че аз, който трябваше да изобразявам бурно страдание, едва се удържах от смях. Изведнъж се дочуха гласове, група туристи се показаха на пътеката и ние, голи, трябваше веднага да се скрием под изровения и надвиснал бряг. Когато неподозиращата нищо група минаваше край нас, Рихард започна да издава различни чудновати гласове, грухтеше, квичеше и виеше. Хората се чудеха, оглеждаха се, зяпаха във водата и за малко да ни открият. Тогава моят приятел се показа до кръста от своето скривалище, изгледа възмутеното общество и изрече с дебел глас свещеническа благословия: „Вървете си с мир“. И в миг пак се скри, ощипа ме по ръката и ми рече:

— И това бе една гатанка.

— Каква именно? — запитах аз.

— Пан подплашва овчарите — изсмя се той. — Но за съжаление имаше и две дами с тях.

На моите исторически студии той обръщаше малко внимание. Но сподели моето почти влюбено пристрастие към свети Франческо д’Асизи, макар че при удобен случай и за него можеше да пуска шеги, които ме възмущаваха. Ние виждаме блажения страдалец дружелюбно въодушевен и весел като мило, голямо дете да пътува през умбрийската страна, радостен със своя Бог и изпълнен със смирена любов към всички хора. Четяхме заедно неговата безсмъртна песен на слънцето и я знаехме почти наизуст. Веднъж, когато се връщахме с параход по езерото от една разходка и вечерният вятър движеше златните води, той ме запита тихо:

— Какво казваше тук светецът?

И аз изрецитирах:

— Laudato si, mi Signore, per frate vento е per aere e nubilo et sereno et onne tempo! 6 6 Възхвалям Теб, Господи мой, който си братко вятър и въздух и облаци ясни по всяко време! (староит.). (Бел.ред.)

Когато се спречквахме и се нагрубявахме, той ме обсипваше полушеговито, по ученически, с такъв куп смешни прякори, че след малко трябваше да се засмея и ядът ми минаваше. Относително сериозен бе моят мил приятел само когато слушаше или свиреше своите любими композитори. Но и тогава можеше да прекъсне, за да изтърси някоя шега. Въпреки това неговата любов към изкуството бе изпълнена с чиста, сърдечна преданост и неговият усет за истинското и значителното ми се струваше безпогрешен.

Чудесно умееше той тънкото, нежно изкуство на утехата, на съчувствената близост или развеселяване, когато някой от неговите приятели бе в неволя. Когато ме виждаше в лошо настроение, разказваше ми куп дребни, странно хубави анекдоти, и при това в тона му имаше нещо успокоително и разведряващо, на което рядко можех да противостоя.