Херман Хесе - Петер Каменцинд

— Колко сте силен! — каза художничката съсредоточено.

— Искате да кажете едър? — запитах аз.

— Не, говоря за мускулите — засмя се тя.

— Да, наистина, силен съм.

Това не беше подходящо начало. Печален и помръкнал продължавах да греба. След някое време я помолих да ми разкаже нещо от своя живот.

— Какво бихте желали да чуете?

— Всичко — казах аз. — Много ми се иска да чуя някоя любовна история. След това и аз ще ви разкажа една — моята единствена. Тя е много къса и хубава и ще ви хареса.

— Какво говорите! Е, хайде, слушам ви!

— Не, първо вие! И без това знаете за мен много повече, отколкото аз за вас. Ще ми се да знам била ли сте някога истински влюбена, или, както се страхувам, сте прекалено умна и горда за това.

Ерминия се замисли за известно време.

— Това е пак една от вашите романтични идеи каза тя. — Тук, в нощта, върху черните води една жена да ви разказва истории. Но за жалост, не умея. Вие, поетите, сте свикнали за всичко да намирате красиви думи и за тези, които говорят по-малко за своите чувства, да мислите, че са съвсем без сърце. Не вярвам, че човек може да обича по-горещо и по-силно от мен. Обичам един мъж, свързан с друга жена, и той ме обича не по-малко. Но и двамата не знаем дали ще бъде възможно да се съберем някога. Пишем си и понякога се виждаме…

— Мога ли да ви запитам тази любов прави ли ви щастлива, или нещастна, или и двете заедно?

— Ах, любовта не съществува, за да ни прави щастливи. Аз вярвам, че тя съществува, за да ни покаже доколко можем да бъдем силни в страданието и в изтърпяването.

Това разбирах и не можах да възпра тихия стон, който се изтръгна от устата ми вместо отговор.

Тя чу.

— Ах — каза тя — и вие ли знаете вече това? Толкова сте млад! Искате ли и вие да ми се изповядате? Но само ако действително желаете.

— Друг път, може би, госпожице Алиети. И без това днес съм в лошо настроение. Жалко, че може би помрачих и вашето. Да се върнем ли?

— Както искате. На какво разстояние се намираме впрочем?

Не отговорих, но шумно опрях греблата във водата, обърнах и се спуснах, като че щеше да задуха северният вятър. Лодката се плъзгаше бързо върху повърхността и сред водовъртежа на мъката и срама, който кипеше у мен, чувствах как потта ми капе на едри капки от лицето и как същевременно мръзнех. Когато си представих ясно колко близо бях до ролята на коленичил и майчински приятелски отблъснат обожател, картината ме прониза до мозъка на костите. Това поне ме отмина, с останалата мъка трябваше да се справя сега. Гребях като бесен към брега.

Хубавата госпожица беше донякъде учудена, когато на брега се сбогувах и я оставих сама.

Езерото бе тъй гладко, музиката тъй весела и книжните фенери тъй празнично червени, както и по-рано, но всичко сега ми се стори глупаво и смешно. Особено музиката. Момчето в кадифените дрехи, което още се разхождаше със своята китара, увиснала на широка, копринена панделка, идеше ми да го смажа. И тепърва още щеше да има заря. Каква детинщина!

Взех от Рихард назаем няколко франка, килнах шапката си на тила и закрачих вън от града и по-нататък, повече от час, докато не ми се доспа. Легнах на една ливада, но след час се събудих мокър от росата, вкочанясал и треперещ от студ. Тръгнах за близкото село. Беше ранна утрин. Когато минавах из прашните улици, сънени ратаи гледаха от вратите на оборите, селската лятна работа кипеше навред. Трябваше да си остана селянин, казах си аз, промъкнах се засрамен през селото и закрачих уморен нататък, докато ранната лятна жега не ми позволи да отдъхна. Тръшнах се в изсъхналата трева на края на млада букова горичка и спах на припек, дълго — до привечер. Когато се събудих с напоена от мириса на ливадата глава и блажено уморени крайници от дългото лежане върху божията мила земя, празникът, разходката с лодка и всичко ми се стори далечно, печално и полузаглъхнало като някакъв отдавна прочетен роман.

Прекарах вън от града три дни, пекох се на слънце и размишлявах няма ли да бъде по-добре да се завърна веднъж завинаги вкъщи и да помагам на баща си при коситба.

Разбира се, всичко това не премахна още дълго време болката. След завръщането си в града отначало бягах от погледа на художничката като от чума, но това не можеше да трае дълго и по-късно винаги когато тя ме виждаше и ме заговаряше, мъката ме стискаше за гърлото.

Това, което навремето не се удаде на баща ми, сега го постигна любовната мъка. Тя ме накара да се пропия.