Херман Хесе - Петер Каменцинд

Останех ли някоя вечер сам, пак мечтаех за планините, за звездите и за тъжна музика.

По онова време написах редица размишления върху обществото, културата и изкуството на нашето време — едно малко отровно книжле, чиято люлка бяха моите разговори из кръчмите. В него вмъкнах различен исторически материал от моите доста напреднали исторически студии, което придаваше на сатирите ми солиден фон.

В резултат на тая работа получих в един по-голям вестник място на постоянен сътрудник, което почти ми осигуряваше прехраната. Веднага след това излязоха в отделна книжка и по-ранните скици и те имаха известен успех. Сега запратих окончателно филологията в коша. Бях вече в последните семестри, завързах връзки с немските списания, които ме извадиха от дотогавашната неизвестност и мизерия — в кръга на признатите. Изкарвах си прехраната, отказах се от досадната стипендия и с надути платна потеглих към незавидния живот на малко писателче по професия.

Въпреки моя успех и суета, въпреки сатирите и напук на любовната ми мъка, топлият блясък на младостта ми светеше във веселие и тъга. Напук на моята ирония и на малката невинна преситеност, все пак виждах в мечтите си постоянно пред себе си една цел, едно щастие, някакво съвършенство. Какво трябваше да бъде то — сам не знаех. Чувствах само, че някой ден животът трябваше да изсипе пред нозете ми някакво особено засмяно щастие, някаква слава, любов може би, някакво удовлетворение на моя копнеж и издигане на моето същество.

Бях още паж, мечтаещ за благородни дами, за рицарско посвещение и велики почести.

Вярвах, че стоя в началото на въздигащия се нагоре път. Не знаех, че всичко преживяно досега бе само случайност и че на моя живот липсваше още дълбокият собствен, основен тон. Не знаех още, че страдах от копнеж, чиито граници и въплъщение не са в любовта и славата.

И така, вкусвах моята малка, донякъде тръпчива слава с цялата младежка радост. Допадаше ми да седя пред чаша добро вино сред умни, образовани хора и когато започвах да говоря, да виждам техните лица жадно и внимателно да се обръщат към мен.

Понякога ме поразяваше колко голям копнеж към освобождение напира във всички тези души на днешното време и по какви чудновати пътища ги води. Да вярваш в Бога се смяташе за глупаво, дори неприлично, но иначе вярваха в множество учения и имена, в Шопенхауер, в Буда, в Заратустра и много други. Имаше млади, неизвестни поети, които се предаваха на тържествени съзерцания пред статуи и картини в своите стилни жилища. Те биха се срамували да се преклонят пред Бога, но коленичеха пред Зевс. Имаше аскети, които се измъчваха във въздържание и чиито облекла крещяха до Бога. Техният бог се наричаше Толстой или Буда. Имаше художници, които чрез сполучливо подбрани и смекчени килими, музика, ястия, вина, парфюми и цигари си създаваха особени настроения. Те говореха свободно и със стъкмена естественост за музикални линии, цветни акорди и други подобни и навсякъде търсеха „личен тон“, който повечето пъти се състоеше в някаква малка, невинна самоизмама или мания. Всъщност цялата тая конвулсивна комедия ми се струваше забавна и смешна, но често с особено потръпване чувствах колко сериозен копнеж и истинска душевна сила пламтеше и угасваше в тях.

От всички тези фантастично пристъпващи авангардни поети, художници и философи, с които по онова време се запознах и които ме учудваха и забавляваха, не познавам нито един, който да е оставил нещо значимо. Между тях имаше един немец от север, на моите години, с приятна външност, нежен, мил човек, деликатен и чувствителен към всичко, отнасящо се до изкуството. Той минаваше за един от бъдещите велики поети и няколко пъти бях чул негови стихове, които са ми останали още в паметта като нещо необикновено прозрачно, задушевно хубаво. Може би той беше единственият измежду всички нас, който щеше да стане истински поет. По-късно случайно узнах неговата кратка история. Сломен духом след един литературен неуспех, прекалено чувствителният поет се бе оттеглил далеч от обществото и бе попаднал в ръцете на долен меценат, който, вместо да го окуражи и вразуми, за кратко време съвсем го погуби. Във вилите на богатия господин, в кръга на неговите истерични дами той прекарвал времето си в безвкусни естетически брътвежи, въобразил си, че е непризнат герой и заблуденият несретник систематично си разстройвал ума с непрекъсната Шопенова музика и поетични екстази.

За тези полуоперени, необикновено облечени и вчесани поети и прекрасни души си спомням само с ужас и състрадание, тъй като едва по-късно съзрях опасността от тяхното общество. В онова време моят планински селски корен ме предпази да не попадна в този водовъртеж.