Херман Хесе - Петер Каменцинд

В Генуа се обогатих с още една голяма обич. Беше ясен ветровит ден, веднага след пладне. Бях се облегнал на една широка каменна стена, зад мен лежеше пъстрата Генуа, а под мен прииждаха големите сини вълни. Морето. С глухо бучене и непонятно желание напираше Вечното и Неизменното и аз чувствах, че нещо в мен се сродява до живот с тия сини пенести вълни.

Също тъй могъщо ме порази далечният морски хоризонт. Видях пак, както в детските години, прозрачно синята далечина да ме чака като отворена врата. И пак ме облада чувството, че не съм роден за неподвижния домашен живот в градовете и жилищата, а да скитам в чужбина и да блуждая из моретата. Като тъмен инстинкт в мен изплува старото скръбно желание да се хвърля върху божията гръд и да сродя моя малък живот с Безкрайното и Вечното.

При Рапало за пръв път се борих с вълните, вкусих острата солена вода и почувствах мощта на морето. Наоколо сини светли вълни, кафяво-жълти, крайбрежни скали, дълбоко мълчаливо небе и вечното велико бучене. Всеки път ме поразяваше видът на далеч плъзгащите се кораби, черни мачти и бели платна или малкото байраче дим след някой параход, отпътувал надалеч. Освен моите любимци, неспирните облаци, не познавам по-хубав и по-сериозен образ за копнеж и странстване от този на кораб, който пътува за далечни страни, става все по-малък и изчезва навътре в отворения хоризонт.

Пристигнахме във Флоренция. Градът лежеше такъв, какъвто го знаех от стотици картини и хиляди мечтания — светъл, просторен, гостоприемен, през него зелена река от мостове, опасан със светли хълмове. Дръзката кула на Palazzo veccio се извисяваше смело в ясното небе, на същата височина лежеше бял и слънчев красивият Фиезоле и всички хълмове бяха бели и розово-червени, прибулени от цъфналите овощни градини. Пъргавият, весел, безгрижен тоскански живот ми се разкри като чудо и скоро тук се почувствах като у дома си повече, отколкото в родината си. Дните прекарвахме в скитане из черквите, площадите, улиците, лоджиите и пазарите; вечер мечтаехме из градините по хълмовете, където лимоните вече зрееха, или пиехме и разговаряхме из малки, прости кръчми. Безценни часове прекарвахме в картинните зали и в Барджело, из манастирите, библиотеките и съкровищниците, следобедите във Фиезоле, Сан Миниато, Сетиняно, Прато.

Както се бяхме уговорили още в началото, оставих Рихард сам за една седмица, а аз с радост се запътих за най-благородното и най-скъпо мое странстване в младините, през богата, зелена, хълмиста Умбрия. Вървях по стъпките на свети Франческо и много пъти го почувствах да върви до мен със сърце, изпълнено с бездънна обич, приветстващ всяко птиче, всеки извор, всяка дива роза с благодарност и радост. Късах и ядях лимони по слънчевите сияйни ридове, нощувах из малки селца, пях и творях в себе си и празнувах Великден в Асизи, в черквата на моя светец.

Струва ми се все още, че тези осем дни в Умбрия са били короната и хубавият залез на моите младини. Всеки ден бликаха извори в мен и аз гледах в светлата празнична пролет като в Божиите благи очи.

В Умбрия вървях по стъпките на Франческо, „Божия музикант“, с почит; във Флоренция постоянно оживяваше представата ми за живота на quattrocento. Във Флоренция почувствах за пръв път цялата изтъркана нищета на модерната култура. Там ме обхвана за пръв път предчувствието, че ще бъда вечно чужденец в нашето общество, и там се събуди за пръв път у мен желанието да прекарам своя бъдещ живот вън от това общество и по възможност по на юг. Тук можех да общувам с хората, тук ме радваше на всяка стъпка откровената естественост на живота, върху който действаше облагородяващо и изтънчено традицията на една класическа култура и история.

Сияйни и блажени течаха хубавите седмици; и Рихард не бях виждал никога тъй мечтателно очарован. Надменно и радостно изпразвахме чашите на красотата и наслаждението. Избродихме страничните села, изложени на припек по хълмовете, сприятелявахме се с кръчмари, калугери, селски момичета и скромни, доволни селски попове, подслушвахме наивни серенади, хранехме мургави хубави деца с хляб и плодове и гледахме от слънчевите планински височини Тоскана в блясъка на пролетта, а в далечината искрящото Лигурско море. И двамата изпитвахме силното чувство, че достойни за нашето щастие, вървим към един богат нов живот. Работа, борба, наслаждение, слава лежаха тъй близо и сияйно и сигурно пред нас и без да бързаме, се радвахме на щастливите дни. И близката раздяла ни изглеждаше лека и временна, защото знаехме по-силно от всеки друг път, че бяхме необходими и верни един на друг до гроб.