Херман Хесе - Петер Каменцинд

Но с толкова по-голямо удоволствие наблюдавах малко смешно произшествие при едно голямо празненство на въздържателите. Голямото дружество с безбройни гости устройваше събрание с обяд в своя собствен дом; държаха речи, побратимяваха се, пееха хорови песни, празнуваха преуспяването на доброто дело с велика тържественост. Противоалкохолните речи обаче се сторили много дълги на един служащ, определен за знаменосец, и той се промъкнал в една близка кръчма. Когато тържественото празнично шествие потегли из улиците, злорадите грешници се радваха на забавно зрелище: начело на въодушевените тълпи един развеселен, пийнал водач и в неговите ръце знамето на Синия кръст, клатушкащо се като мачта на потъващ кораб.

Пияният знаменосец беше отстранен; но не можаха да отстранят човешката суета, злоба и интриги, които се бяха появили в средите на отделните съперничещи се дружества и комисии и които разцъфтяваха все по-богато. Движението се разцепи, неколцина честолюбци поискаха да си обсебят цялата слава и псуваха всеки грешник, който не се бе покаял в тяхно име; благородни и безкористни сътрудници, които не липсваха, бяха използвани по долен начин и скоро се видя как и тук, под идеалните етикети, воняха до Бога мръсни човешки слабости. За всички тези комедии узнах отстрани, чрез трети лица, радвах се тайно в душата си и неведнъж нощем на връщане от поредния запой си мислех: ние, разхайтените, сме пак по-свестни хора.

В моята малка стаичка, разположена нависоко и открита към Рейн, изучавах и размишлявах много. Бях отчаян, че животът тъй ме отминаваше, че никакво силно течение не ме увличаше със себе си, никаква силна страст или участие не ме разгорещяваше и не ме откъсваше от тежката дрямка. Наистина, покрай всекидневната, необходима работа, работех върху едно съчинение, в което трябваше да опиша живота на първите францисканци; но това не бе творчество, а само непрекъснато, скромно събиране на материали и то не задоволяваше моя копнеж. Като си спомнях за Цюрих, Берлин и Париж, мъчех се да си изясня съществените желания, страсти и идеали на съвременниците. Един работеше за премахване на сегашните мебели, тапети и костюми, за да приучи хората на по-свободна, по-хубава среда. Друг се трудеше да разпространява чрез популярни книги и беседи Хегеловия монизъм. Трети намираха достойна цел във въдворяването на вечния световен мир. Друг пък се бореше за бедстващите долни класи или събираше пари и държеше речи за строежи на театри и отваряне на музеи за народа. А тук, в Базел, водеха борба против алкохола.

Във всички тия домогвания имаше живот, стремеж и движение; но нито едно от тях не бе важно и необходимо за мен и нито аз, нито моят живот щяха да бъдат засегнати, ако днес всички тези цели бяха постигнати. Безнадеждно се тръшвах на стола си, запращах настрани книги и списания и мислех и мислех. Тогава чувах под прозорците ми да тече Рейн и вятърът да бучи и се вслушвах поразен в говора на великата, навред дебнеща тъга и чезнене. Гледах бледите нощни облаци като подплашени птици на големи ята да прелитат през небето, чувах странстването на Рейн и мислех за смъртта на майка ми, за свети Франческо, за моята родина в снежните планини и за удавения Рихард. Виждах се да се катеря по скалистите стени, за да откъсна алпийските рози за Рези Гиртанер, виждах се в Цюрих, възбуден от книги, музика и разговори, виждах се с Алиети в лодка по нощните води, виждах отчаянието си от смъртта на Рихард, моето пътуване и завръщане; виждах се как оздравявам, за да стана отново несретен. Защо? За какво? О, Боже, нима всичко бе игра, случайност, рисувана картина? Не бях ли се борил и страдал от мъчителната жажда за духовност, за приятелство, за хубост, правда и любов? Не се ли бунтуваше още в мен задушаващата вълна на копнежа и любовта? И всичко напразно, за моя мъка, за ничия радост!

Тогава се чувствах готов за кръчмата. Угасвах лампата, смъквах се пипнешком надолу по старата извита стълба и влизах в някоя кръчма с фелтлински или вадлендерски вина. Там ме посрещаха като добър гост с почит, докато аз самият бях обикновено начумерен и понякога груб до крайност. Четях Симплицисимус, който винаги ме ядосваше, пиех си виното и чаках да ми донесе утеха. И сладкият бог ме докосваше със своята женствена, мека ръка, разпускаше крайниците ми в сладка отмора и повеждаше заблудената ми душа в страната на хубавите сънища.

Понякога сам се чудех защо се държах тъй наежено спрямо хората и изпитвах един вид удоволствие да ги ругая. В гостилниците, които по-често посещавах, келнерките се бояха от мен и проклинаха грубияна и намусения, който вечно намираше повод за разправии. Попадах ли в разговор с други посетители, бях подигравателен и груб; разбира се, и хората бяха такива спрямо мен. Въпреки това, намериха се неколцина побратими по пиене, всички вече застарели и непоправими грешници, с които понякога прекарвах вечерта в доста добри отношения. Между тях имаше един недодялан дъртак, рисуващ по занаят, женомразец, вироглав и първокласен патентован пияница. Когато го сварвах вечер сам в някоя кръчма, започвахме здраво пиене. Отначало разговаряхме, остроумничехме и покрай това изпивахме по шишенце червено вино; после постепенно пиенето взимаше преднина, разговорът задрямваше и ние седяхме мълчаливи един срещу друг, смучехме лулите си и изпразвахме всеки поотделно своите шишета. При това и двамата бяхме еднакво издръжливи, давахме винаги едновременно да ни наливат шишетата и се наблюдавахме един друг полупочтително-полузлорадо. Веднъж в една късна есен, по време на младото вино, потеглихме заедно през маркгрефлерските лозарски села и в Хиршен до Кирхен старият немирник ми разказа своята житейска история. Струва ми се, че тя беше интересна и необикновена, но за жалост напълно съм я забравил. В ума ми е останало само едно описание на гуляй от неговата по-напреднала възраст. Било някъде на село, на някакво селско празненство. Като гост на почетната маса той подвел както свещеника, така и кмета здраво да се отрежат. Но свещеникът трябвало да държи реч. След като го дотътрузили с мъка върху подиума, той заредил такива чудовищни думи, че трябвало да го отстранят, след което на опразненото място скокнал кметът. Той започнал буйно да импровизира, но от силните движения изведнъж му прилошало и той завършил речта си по необикновен и неприличен начин.