Херман Хесе - Петер Каменцинд

По-късно с удоволствие слушах пак тоя разказ и други още такива истории. Но на едно вечерно празненство между нас избухна грозна свада, изскубахме си брадите и се разделихме разгневени. След това се случи неведнъж да седим като врагове в една и съща кръчма, разбира се, на отделни маси, но по стар навик се наблюдавахме мълчаливо, пиехме в еднакво темпо и седяхме дотогава, докато не ни подканяха като последни гости да се разотидем. До сдобряване никога не се стигна.

Безплодно и уморително бе вечното размишление върху причините на моята скръб и неспособност да живея. Съвсем нямах чувството, че съм изхабен, а бях изпълнен с неясни стремежи и вярвах, че в уречения час пак ще ми се удаде да създам нещо дълбоко и добро и да изскубна от коравия живот поне шепа щастие. Но дали ще дойде някога този час? С горчивина си мислех за ония модерни нервни господа, които с хиляди изкуствени подбуди се подтикваха към творческа дейност, когато у мен лежаха неизчерпани големи сили. И пак разсъждавах дълбоко коя ли пречка, кой ли демон в моето бликащо от сили тяло спираше душата ми и я правеше все по-тежка. При това обладаваше ме чудноватата мисъл, че съм особен, пострадал човек, чиито страдания никой не знае, не разбира и не споделя. Дяволското в меланхолията е, че тя прави човека не само болен, но и предвзет и късоглед, че дори и високомерен. Мислиш се за безвкусния Атлас на Хайне, носещ на раменете си всички страдания и загадки на света, като че ли хиляди други не са търпели същите страдания и не са блуждаели из същия лабиринт. Също така в моето усамотение и отдалечаване от родината съвсем ми бе изхвръкнало от ума, че повечето от моите качества и особености не бяха толкова мои, колкото семейни добрини и злини на Каменциндите.

През всеки две седмици отивах в гостоприемния дом на учения. Постепенно се запознах с почти всички хора, които се събираха там. Повечето от тях бяха млади академици, между тях много немци от всички факултети, освен тях двама-трима художници, неколцина музиканти, както и няколко граждани със своите госпожи и дъщери. Често гледах с учудване тези хора, които ме поздравяваха като рядък гост и за които знаех, че се виждат един друг толкова често през седмицата. Какво ли говореха и вършеха заедно? Повечето от тях имаха една и съща стереотипна форма на homo socialis и всички ми изглеждаха донякъде родствени помежду си, благодарение на някакъв обществен и изравняващ дух, който липсваше само на мен. Измежду тях имаше много изтънчени и значителни хора, на които вечното общуване очевидно не отнемаше нищо, или почти нищо, от тяхната свежест и лична сила. С някои от тях можех да разговарям дълго и с интерес. Но да отивам от един при друг, да се спирам при всеки по минута, да говоря комплименти на дамите, да разкъсвам вниманието си едновременно между чая, два разговора и свирене на пиано, това не можех. Най-ужасно за мен бе да говоря за литература или изкуство. Виждах, че в тези области много малко се размишляваше, твърде много се лъжеше и във всеки случай извънредно много се бръщолевеше. Впрочем, и аз лъжех заедно с тях, но това не ми доставяше никакво удоволствие и намирах това безкрайно, безплодно дърдорене за досадно и недостойно. Много ми допадаше да слушам някоя жена да говори за децата си или сам да разказвам за пътешествията си или за някои дребни случки през деня и други подобни реални неща. Тогава можех, според случая, да бъда доверчив и почти в настроение. Но повечето пъти след подобни вечери се отбивах в още някоя кръчма и изплаквах пресъхналото си гърло и застоялата скука с фелтлинско.

На едно от тези събирания видях пак мургавото младо момиче. Имаше много хора, свиреха и вдигаха обикновения шум, а аз седях с папка изгледи в ръце в един ъгъл до лампата. Изгледите бяха от Тоскана, не от обикновените хиляди пъти виждани ефектни картинки, а интимни, лично скицирани изгледи, повечето подарени от спътници и приятели на домакина. Тъкмо бях намерил рисунката на една каменна къщичка с тесни прозорци в самотната долина на Сан Клементе, която познах, тъй като много пъти се бях разхождал из нея. Долината лежи съвсем близо до Фиезоле, но повечето пътници не я посещават, защото там няма старини. Това е една долина със сурова и забележителна хубост, безводна и почти необитаема, притисната между високи, голи и строги планини, отчуждена от света, меланхолична и девствена.

Момичето се приближи до мен и загледа през рамото ми.

— Защо седите винаги сам, господин Каменцинд?