Херман Хесе - Петер Каменцинд

По-зряло, по-хубаво и при това много по-детски изразяваше това свети Франческо. Аз го разбрах напълно едва тогава. Обгръщайки в своята любов към Бога цялата земя, растенията, звездите, животните, ветровете и водата, той надмина средните векове и дори Данте и намери езика във вечното Човешко. Той наричаше всички сили и явления в природата свои любими братя и сестри. Когато, вече в напреднала възраст, лекарите му предписали да се обгори челото му с нажежено желязо, измъченият тежко болен приветствал в страданието си страшното желязо като „свой любим брат огън“.

Когато започнах лично да обичам природата, да се вслушвам в нея като в другар или спътник, говорещ на чужд език, моята меланхолия не се излекува, наистина, но се облагороди и пречисти. Слухът и зрението ми се изостриха, научих се да долавям тънки отсенки и различия и жадувах да доловя все по-интимно и по-ясно пулса на всеки живот, за да го разбера, може би някога и да получа дар, може би някога да му дам израз в поезията, та и другите да се приближат до него и с по-голямо разбиране да потърсят изворите на всяка свежест, чистота и детство. Засега това бе само желание, мечта — не знаех дали тя ще се изпълни някога и се държах за непосредственото, като се отнасях с любов към всичко видимо и се приучвах да не гледам на нищо с равнодушие или презрение.

Не мога да опиша какво обновление и утеха донесе това в моя помрачен живот! Няма на света нищо по-благородно и по-честито от мълчаливата, постоянна, безстрастна обич, и моето най-сърдечно желание е да се намерят измежду четящите тези редове неколцина или двама, дори един-едничък, който като мен да започне да изучава това чисто и блажено изкуство. Някои го притежават по природа и го упражняват несъзнателно през целия си живот; това са божии любимци, добрите и децата измежду хората. Някои са го научили в тежки страдания — не сте ли виждали между сакатите и несретниците такива с мъдри, кротки, светещи очи? Ако не искате да чуете мен и моите скромни слова, идете при тях, у които страданието е надмогнато и прояснено от една безстрастна обич.

Това съвършенство, което съм почитал у мнозина бедни страдалци, днес за жалост още стои далеч от мен. Но през тези последни години не ми е липсвала утешителната вяра, че поне знаех прекия път към него.

Че съм ходил винаги по него, не мога да твърдя; по-скоро оставах по пътя да посядвам на всяка пейка и за съжаление, неведнъж съм се отбивал встрани. Две егоистични и мощни черти се бореха у мен против истинската обич. Бях пияница и саможивец. Наистина, намалих значително количеството вино, но на всеки две седмици прелъстителният бог ме предумваше и аз се хвърлях в прегръдките му. Да съм се търкалял по улиците или да съм попадал в подобни нощни приключения едва ли някога се е случвало, защото виното ме обича и ме примамва само докато неговият дух приятелски разговаря с моя. Но все пак дълго време след всяко напиване съвестта ме гризеше в края на краищата, не можех съвсем да се откажа от моята обич към виното, към което бях наследил силна склонност от баща си. Години наред пазех грижливо и набожно това наследство и се сраснах с него и сега намерих изход, като сключих между страстта и съвестта полусериозен, полушеговит договор. Включих в хвалебствената песен на светеца от Асизи и „моя любим брат, виното“.

Много по-опасен бе другият ми порок. Не се радвах на хората, живеех като пустинник и гледах на човешките дела винаги с подигравка и презрение.

В началото на моя нов живот още не се замислях върху това. Мислех си, че е правилно да оставя хората на тях самите и да дарявам моята нежност и преданост само на немия живот на природата, която ме изпълваше изцяло.

Нощем преди лягане изведнъж се сещах за някой хълм, горски синор, самотно, любимо дърво, което отдавна не бях посещавал. Сега то стоеше в нощта на вятъра, мечтаеше, дремеше, може би стенеше и люлееше клоните си. Как ли изглеждаше? И аз излизах от дома, отивах при него и гледах неговата неясна фигура, изправена в мрака, гледах го с учудена нежност и отнасях в себе си неясния му образ. Вие се смеете? Може би тази обич бе заблудена, но не и даром пропиляна. Но как да намеря оттук пътя за любовта към човека?

Щом началото е поставено, най-доброто идва винаги от само себе си. Все по-близко и по-възможно ми се струваше моето голямо творение. И ако моята обич караше да заговоря някога като поет с езика на горите и реките, за кого, впрочем, правех това? Не само за моите любимци, но най-вече за хората, на които исках да бъда водач и учител в любовта. А спрямо тези хора бях груб, подигравателен и коравосърдечен. Чувствах раздвоението и необходимостта да се боря против тази сурова отчужденост и да проявя спрямо хората братско чувство. А това бе трудно, защото самотата и преживяното ме бяха направили тъкмо в това отношение корав и зъл. Още тогава забелязах колко бях похабил отношенията си с хората, защото моите приятелски опити се посрещаха недоверчиво и хладно, или пък ги смятаха за подигравка. Най-лошото бе, че в дома на учения, единствения, който посещавах, не бях стъпвал почти година и аз разбрах, че преди всичко ще трябва да похлопам там и да потърся някакъв мост към тукашното общество.