Херман Хесе - Петер Каменцинд

Заради моите изследвания отдавна бях решил да отида някога за по-дълго време в Асизи. Сега се завърнах най-напред в Базел, погрижих се за най-необходимото, стегнах малкия си багаж и го изпратих за Перуджа. Аз самият пътувах само до Флоренция и оттам пеша полека странствах на юг. Там, на юг, не ти трябва никакво изкуство за приятелско общуване с народа; животът на тези хора тече постоянно на повърхността и е тъй прост, свободен и наивен, че по пътя от градче на градче добродушно се сприятеляваш с куп хора. Аз се почувствах пак приютен и като у дома си и реших по-късно и в Базел да търся топлата близост на човешкия живот, но не в обществото, а сред простия народ.

В Перуджа и Асизи моята историческа работа отново ме заинтересува и заживя. Понеже там и всекидневният живот е удоволствие, моето наранено същество започна пак скоро да заздравява и да прехвърля нови, временни мостове към живота. Моята хазяйка в Асизи, приказлива и набожна продавачка на зеленчуци, след няколко разговора за светеца интимно се сприятели с мен и ми разнесе славата на ревностен католик. Колкото и незаслужена да беше тази чест, все пак тя ми бе полезна, че можех да общувам по-интимно с хората, чист от всяко подозрение в безбожие, което иначе тежи върху всеки чужденец. Името на госпожата бе Анунцията Нардини, тридесет и четири годишна вдовица, извънредно едра и с много добри маниери. В неделен ден, в пъстра на цветенца веселя рокля, тя беше въплътен празник; тогава, освен обеци, тя носеше на гърдите си още златна верижка, на която дрънкаха и лъщяха редица позлатени медальони. Също тогава тя мъкнеше със себе си един обкован със сребро тежък молитвеник, който едва ли можеше да се ползва, и една хубава броеница от бели и черни зърна на сребърна верижка, която толкова ловко премяташе.

И когато между две черковни служби тя сядаше на чардачето и изброяваше на зяпналите съседки греховете на отсъстващите приятелки, нейното кръгло набожно лице имаше трогателен израз на богоугодна душа.

Тъй като хората не можеха да произнасят моето име, аз се наричах просто сеньор Пиетро. През хубавите златисти вечери ние сядахме на малкото чардаче заедно със съседите, децата и котките или в дюкянчето между плодовете, кошниците със зеленчук, кутии със семена и окачени пушени наденици, разказвахме си един на друг преживелици, говорехме за жътвата, пушехме по някоя цигара или всички смучехме по резен диня. Аз разказвах за свети Франческо, за историята на Портиункул и за църквата на светеца, за света Клара и първите братя. Слушаха ме със сериозност, задаваха ми хиляди дребни въпроси, възхваляваха светеца и след това минаваха върху по-нови и сензационни събития, между които разбойническите истории и политическите разправии бяха особено любими. В нозете ни играеха и се въргаляха котките, децата и кученцата. За мое собствено удоволствие и за да поддържам добрата си репутация, аз се задълбочавах в легендите, ровейки се из поучителните и трогателни истории, и се радвах, че покрай малкото книги, които бях взел със себе си, бях понесъл и Арнолдовите „Жития на отците и други благочестиви хора“, чиито наивни анекдоти превеждах с малки изменения на прост италиански език. Минувачите се спираха за малко, слушаха, намесваха се в разговора и често публиката се сменяше по три и четири пъти в разстояние на една вечер; само госпожа Нардини и аз не се помествахме и никога не липсвахме. До мен стоеше голямата бутилка червено вино и бедните трезви хорица се чудеха на обилното ми пиене. Лека-полека и свенливите момичета от съседните къщи станаха по-доверчиви и отвън, през пътната врата, се намесваха в разговора, взимаха картинките, които им подарявах; и започваха да вярват в моята святост, тъй като не пусках нахални шеги, нито пък се мъчех да спечеля тяхната интимност. Измежду тях имаше няколко замечтани хубавици с големи очи, сякаш слезли от картините на Перуджино. Аз ги обичах всичките и се радвах на тяхното добродушно-дяволито държане, но не се влюбих в нито една от тях, защото хубавиците тъй си приличаха, че тяхната хубост винаги ми се струваше като расов белег, но никога като личен дар. Често идваше и Матео Спинели, младо момче, син на хлебаря, лукаво и остроумно хлапе. Той умееше да подражава разни животни, познати му бяха всички скандални истории и неговите дързости и дяволии нямаха край. Когато разказвах легенди, той слушаше с безподобно благочестие и смиреност, ала след това се подиграваше на светите отци с куп невинно изказани, неприлични въпроси, сравнения и предположения, за голям ужас на зарзаватчийката и явно възхищение на повечето слушатели.