Херман Хесе - Петер Каменцинд

Едва когато дойдохме у дома и баща ми замлъкна и заспа, помислих пак за Елизабет. Вчера тя ме бе поздравила, бях се възхищавал от нея и бях честитил на годеника й. Стори ми се, че оттогава бе изминало много време. Но болката се пробуди, смеси се с потока на разбунените спомени и заблъска моето егоистично и изоставено сърце, както фьонът разтърсва люлеещата се и разнебитена алпийска хижа. Не ме сдържаше вкъщи. Прескочих ниския прозорец и през градинката отидох на езерото, отвързах захвърлената лодка и загребах тихо в бледата езерна нощ. Празнично немееха около мен сребристо забулени планини, почти пълната месечина висеше в синята нощ и Черният връх почти я достигаше. Беше тъй тихо, че можех да чувам далечното бучене на водопада. Духовете на родината и духовете на моята младост ме докосваха със своите бледи криле, изпълваха моята малка лодка и сочеха умолително нещо с протегнати ръце и скръбни, непонятни жестове.

Какъв ли бе смисълът на моя живот и защо ли бях преминал толкова радости и страдания? Защо ли жадувах за истинното и красивото, щом днес още бях жаден? Защо в ядове и сълзи страдах от любов и мъки по ония жадувани жени, когато днес пак посрамен и в сълзи оборвах глава в несретна любов? И защо неведомият Бог бе запалил в сърцето ми пламенен копнеж за любов, щом като ми бе орисал живот на самотник и нелюбим?

Водата глухо къркореше при носа на лодката и капеше сребърна от греблата, планините наоколо стояха близки и неми, над мъглите из пропастите струеше хладната лунна светлина. И духовете на моята младост стояха мълчаливи около мен и ме гледаха с дълбоките си очи тихо и въпросително. Струваше ми се, че виждам между тях и хубавата Елизабет и че тя щеше да ме обича и да бъде моя, ако бях дошъл навреме.

Струваше ми се също, че най-добре би било да потъна тихо в бледото езеро — никой нямаше да разпитва за мен. Но въпреки това загребах по-бързо, когато забелязах, че старата прогнила лодка пропускаше вода. Изведнъж ме побиха тръпки и забързах да се прибера у дома в леглото си. Лежах изморен и буден и размишлявах върху моя живот, като търсех какво ми липсваше и какво ми беше нужно, за да живея по-щастливо и по-праведно и да проникна по-близо до сърцето на битието.

Наистина аз знаех, че всяка доброта и радост започва с обичта и въпреки още незаздравялата рана от Елизабет ще трябва да започна истински да обичам хората. Но как? И кого?

Тогава ми се мярна моят стар баща и аз забелязах за пръв път, че никога не бях го обичал истински. Като момче му бях вгорчил живота, след това заминах и след смъртта на майка ми го оставих самичък; той неведнъж ме бе ядосвал и накрая почти напълно го бях забравил. Трябваше да си представя, че лежи на смъртния си одър и аз стоя сам и осиротял до него и гледам как душата му отлита, чужда за мен и изпълнена с обич, която никога не бях се помъчил да спечеля.

И така започнах да уча мъчното и сладко изкуство, не при една хубава и обожавана любима, а с един стар, опърпан пияница. Не му отвръщах вече грубо, доколкото ми бе възможно, четях му разкази от календара и му разказвах за разните вина, които се добиват и пият във Франция и Италия. Малкото работа, която вършеше, не можех да му отнема, защото без нея щеше да се чувства безполезен. Също така не ми се удаде да го науча да пие вечерната си чаша вино у дома, с мен, вместо в кръчмата. Няколко вечери наред правихме опити. Аз донасях вино и цигари и се мъчех да забавлявам стареца. На четвъртата или петата вечер той упорито се умълча и най-после се оплака.

— Май никога вече няма да пуснеш баща си в кръчмата.

— И през ум не ми минава — казах му. — Ти си бащата, аз — синът, каквото речеш, това ще бъде.

Той ме изгледа изпитателно, после доволен взе шапката си и двамата закрачихме към кръчмата.

Явно беше, че едно по-дълго съжителство щеше да бъде неприятно за баща ми, макар че той нищо не продумваше за това. Пък и нещо ме подтикваше да потърся нейде из чужбина успокоение за моята разнебитена душа.

— Какво ще кажеш тези дни пак да си замина? — запитах стария.

Той се почеса по тила, повдигна мършавите си рамене и се усмихна лукаво и с очакване.

— Е, както искаш!

Преди да отпътувам, посетих някои съседи, както и манастирските братя, и ги помолих да го наглеждат. Също използвах един хубав ден, за да се изкача на Алпийския Кривак. От височината на неговото закръглено, широко кубе погледът ми обхвана планини и зелени долини, блестящи води и мъглата над далечните градове. Като момче всичко това ме бе изпълнило със силен копнеж; аз заминах, за да завладея хубавия и далечен свят, а сега той пак се разстилаше пред мен все тъй хубав и тъй чужд както преди и аз бях готов отново да се впусна и още веднъж да потърся страната на щастието.