Херман Хесе - Петер Каменцинд

И така, клюкарите вече говореха. Сетих се изведнъж, че почти против волята си бях издал на това чуждо младо момиче интимни спомени и цял един къс от моя вътрешен живот. Как стана това? И ето вече злите езици започват! Сган!

Отидох си и цели месеци не стъпих в тоя дом. Случайно точно един от онези двама художници пръв ме запита на улицата.

— Защо не ходите вече там?

— Защото не мога да понасям противните клюки — казах аз.

— Ах, да, нашите дами! — засмя се човекът.

— Не — отговорих, — имам предвид мъжете и по-специално господа художниците.

През тези месеци видях Елизабет два-три пъти на улицата, веднъж в един магазин и веднъж в картинната галерия. Обикновено тя бе добре облечена, но не и хубава. В движенията на нейната прекалено тънка снага имаше нещо особено, което повечето пъти я красеше и отличаваше, но понякога можеше да се стори прекалено и фалшиво.

Красива, необикновено красива бе тя в художествената галерия. Не ме видя. Аз почивах седнал настрана и прелиствах каталога. Тя стоеше наблизо до мен пред едно голямо платно от Сегантини и бе изцяло погълната от него. Картината представляваше оскъдни поля с няколко работещи селски момичета, зад тях назъбени стръмни планини, напомнящи донякъде Щокхорнската верига, и над всичко това, в едно прохладно, ведро небе — един необикновено гениално нарисуван жълтеникав облак. Той поразяваше на пръв поглед със своята чудновато завъртяна, омотана около себе си маса; виждаше се, че бе току-що омесен и овалян от вятъра и се готвеше да се издигне и бавно да отлети. Очевидно Елизабет разбираше този облак, тъй като бе цялата съзерцание. И нейната иначе потайна душа пак се бе показала на лицето, усмихваше се тихо от разширените очи, правеше тънките й устни детски меки и бе изгладила умната, остра бръчка на челото между веждите. Красотата на едно велико художествено творение разкриваше истинската и душа — красива, честна и истинска.

Аз седях мълчалив настрана, гледах облака на Сегантини и красивото, възхитено от него момиче. Тогава се притесних да не би да се обърне и ме види, да заприказва с мен и да загуби пак своята красота, и мълчешком напуснах салона.

По онова време моята обич към нямата природа и моето отношение към нея започна да се променя. Не преставах да скитам из чудно хубавите околности на града, най-вече навътре в Юра. Виждах пак горите и планините, поляните, овощните дървета и храсталаци да стоят и да очакват нещо. Може би мен, във всеки случай, те чезнеха за обич.

И така започнах да обичам тези неща, в мен се появи силно желание по тяхната мълчалива красота, а някакъв неясен копнеж търсеше прояснение, разбиране и обич.

Мнозина казват, че „обичат природата“. Това значи, че от време на време вкусват от нейните прелести. Излизат вън от града и се радват на красотата на земята, тъпчат ливадите и накрая накъсват куп цветя и клончета, за да ги захвърлят скоро или да ги гледат как увяхват у дома. Така обичат те природата. Спомнят си за тази обич в неделя, в хубаво време и тогава се чувстват трогнати от своето собствено добро сърце. Защото това не им е толкова необходимо, нали човекът е венецът на творението! Ах, да, венецът!

И така, аз се заглеждах все по-жадно в бездната на битието. Чувах многозвучния вятър да ечи в листата на дърветата, чувах потоци да бучат от пропастите и тихи, мълчаливи реки да текат през равнината, и аз знаех, че тези звуци бяха божи език и че бихме намерили отново рая, ако можехме да проумеем този тъмен извечно красив език. Книгите ни говорят малко за това, само в библията се намират чудните слова за „неизказаните въздишки“ на мирозданието. Но аз чувствах, че във всички времена хора, подобни на мен, поразени от незнайното, са напускали всекидневната си работа и са търсели самота, за да се вслушват в песента на творението, да гледат странстващите облаци и в копнеж да протягат молитвени ръце към Вечното — пустинници, поклонници и светци.

Били ли сте някога в Пиза, в Кампосанто? Там стените са украсени с избледняла живопис от минали векове и една от тях представлява отшелниците в Тебаидската пустиня. От наивната картина с избелели бои днес още струи чарът на такъв блажен покой, че изведнъж усещаш болка и ти се дощява да изплачеш своите грехове и нечистота там нейде из светите пустини и да не се завърнеш вече. Безброй художници са се опитвали така да изразят своя копнеж в блажени образи и някой малък, мил детски образ от Лудвиг Рихтер да пее същата песен, както фреските в Пиза. Защо Тициан, майсторът на реалното и телесното, понякога е слагал в своите ясни и реални картини онзи фон от най-сладка синева? Само едно мазване с тъмносиня, гореща боя — не долавяш далечни планини ли означава, или само безграничното пространство. Тициан, реалистът, сам не е знаел това. Той не го е вършил, както твърдят изкуствоведите, заради хармония на боите, но това е бил неговият данък на неудовлетвореното, което се е таило в душата и на този радостен щастливец. Струваше ми се, че така през всички времена изкуството се е стремило да даде израз на нямото чезнене на божественото в нас.