Херман Хесе - Петер Каменцинд

Към мен имаше известно уважение, защото бях по-сериозен от него; още повече му импонираше моята телесна сила. Пред другите той се хвалеше с това и беше горд, че има приятел, който можеше да го смаже с една ръка. Той държеше много на телесните способности и сръчност, научи ме да играя тенис, гребеше и плаваше с мен, взимаше ме за езда и не се успокои, докато не се научих да играя билярд почти тъй добре като него. Това бе неговата любима игра и той я играеше не само художествено и майсторски, но обикновено при билярда беше винаги особено пъргав, остроумен и весел. Често той наричаше трите топки с имена на наши познати и при всеки удар съчиняваше от тяхното положение, приближаване или отдалечаване цели романи, изпълнени с остроумие, двусмислености и карикатурни сравнения. При това той играеше спокойно, леко и извънредно изящно и бе удоволствие да го гледаш.

Моите писания не ценеше повече от мен. Веднъж той ми рече:

— Виждаш ли, аз винаги съм те смятал за поет и сега те смятам за такъв, но не заради твоите фейлетони, а защото чувствам, че в теб живее нещо хубаво и дълбоко, което рано или късно ще бликне. И то ще бъде истинска поема.

Междувременно семестрите си течаха и неочаквано дойде времето, когато Рихард трябваше да мисли за своето завръщане у дома. С известно изкуствено лекомислие ние изживявахме горчивата раздяла и решихме да завършим тези хубави години с още някое блестящо и празнично начинание за весело завършване и късмет. Аз предложих екскурзия през ваканцията из Бернските Алпи, но беше в началото на пролетта и за планините бе още твърде рано. В това време, докато си блъсках главата с други планове, Рихард писа на баща си и ненадейно ми приготви голяма и радостна изненада. Един ден той дойде с тлъст чек и ме покани да го придружа като водач в Италия.

Боязливо и ликуващо затуптя сърцето ми. От момчешки години лелеяно, хиляди пъти мечтано, едно горещо, любимо желание щеше да се изпълни. Трескаво направих моите малки приготовления, научих моя приятел на още няколко италиански думи и до последния ден все се боях да не би всичко това да се осуети.

Багажа си изпратихме предварително, а ние седяхме във вагона и зелените поля и хълмове хвърчаха покрай нас; заредиха се Урнското езеро и Готард, планинските гнезда и потоци и сипеи и снежни върхове на Тесинския край, след това първите почернели каменни къщи из лозята в равнината — изпълненото с очакване пътуване покрай езерата и през плодородната Ломбардия към шумно оживената, особено привлекателна и отблъскваща столица Милано.

Рихард нямаше никаква представа за Миланската катедрала, но знаеше за нея като за велико несравнимо произведение на архитектурата. Забавно бе да се види неговото възмутено разочарование. Когато превъзмогна първото стъписване и си възвърна чувството за хумор, той сам предложи да се изкачим върху покрива и да походим из замайващата бъркотия от каменни фигури. Установихме с известно задоволство, че стотиците злочести статуи на светци не струваха много, тъй като повечето от тях, поне всички по-нови, бяха обикновена фабрична изработка. Лежахме почти два часа върху широките полегати мраморни плочи, които слънчевият априлски ден бе леко загрял. В добро настроение Рихард ми призна:

— Не бих имал нищо против, ако ми се случи да преживея още такива разочарования, както с тая побъркана катедрала тук. През цялото пътуване изпитвах страх пред всички тези великолепия, които щяхме да видим и които щяха да ни зашеметят. А сега всичко започва тъй благодушно и човешки комично! — Тогава разбърканият свят от каменни фигури, сред които лежахме, го вдъхнови за разни смешни фантазии. — Вероятно — казваше той, — там върху хоровия купол, като върху най-висок връх, стои най-висшият знатен светец. Тъй като в никой случай не е голямо удоволствие вечно да балансираш като някакъв каменен акробат върху тая островърха куличка, справедливо е от време на време най-главният светец да се облекчи и да се възнесе на небето! Сега, помисли си какво зрелище ще бъде всеки път! Защото сега, естествено, всички останали светци ще се изкачат, точно според чина си, на едно стъпало по-горе; всеки ще трябва да подскочи с голям скок върху поставката на предшественика си, всеки с голяма бързина и изпълнен със завист спрямо всички ония, които стоят още пред него.

Колкото пъти след това съм минавал през Милано, винаги си спомнях за онзи следобед и виждах с тъжна усмивка стотиците мраморни светци да извършват своите смели скокове.