Херман Хесе - Петер Каменцинд

За моя живот и моето същество това е по-важно от всичко, което досега съм разказал за себе си. Силният сладък бог ми бе верен приятел и ми е останал такъв и до ден-днешен. Кой е тъй могъщ като него? Кой е тъй хубав, тъй фантастичен, мечтателен, весел и тъжен? Той е герой и магьосник. Прелъстител и брат на Ерос. Той постига невъзможното; бедните човешки сърца изпълва с хубави и чудни поеми. Той направи от мен, отшелника и селянина, цар, поет и мъдрец. Той пълни изпразнените кораби на живота с нови съдбини и изхвърлените на брега връща назад в бързото течение на големия живот.

Такова е виното. Но и с него е така, както е с всички скъпоценни дарове и изкуства. То иска да бъде обичано, търсено, разбирано и с мъка завладяно. Това не е по силата на всеки и то погубва хиляди и хиляди. Състарява ги, убива ги или угасва у тях пламъка на духа. Но на своите любимци дарява празненства и им въздига мостове — дъги към блажените острови. Когато са уморени, подлага им възглавница, и когато скръбта ги налегне, прегръща ги в своите кротки, благи прегръдки като приятел, като утешаваща майка. То превръща безпътицата на живота във велики митове и с могъща арфа пее песента на живота.

И още, то е дете с дълги, свилени къдрици, с тесни рамене и нежни крайници. То се обляга на сърцето ти, вдига малкото си тясно личице към теб и те гледа учудено и замечтано с големи мили очи; в техните влажни, блестящи глъбини се преливат спомени от рая и непокътнатото божие детство, като новороден горски извор.

И сладкият бог прилича на дълбоко шумящ поток, който пътува в пролетната нощ. И прилича на море, над чиито хладни вълни се любят слънце и буря.

Когато говори със своите любимци, залива ги страхотният прилив на бурното море на тайните, спомените, творчеството, предчувствията. Познатият свят се смалява и пропада и душата в боязлива радост се впуска в безпътния простор на незнайното, където всичко е чуждо и близко и където говори езикът на музиката, поезията и сънищата.

Но тепърва имам да разказвам.

Случваше се по цели часове да бъда весел до забрава, да чета, да пиша и да слушам Рихардовата музика. Но денят не минаваше съвсем без страдание. Понякога то ме налягаше нощем в леглото, стенех и се гърчех и заспивах късно в сълзи. Или се събуждаше, когато се срещах с Алиети. Но най-често ме спохождаше привечер, когато започваха хубавите, топли, морни летни вечери. Тогава отивах на езерото, взимах лодка, гребях до изпотяване и умора и след това ми бе невъзможно да си отида у дома. И тъй — в някоя кръчма или градина. Там опитвах различните вина, пиех и размишлявах и понякога на другия ден бях като болен. При това често ме налягаше такава ужасна мъка и чувство на отвращение, че взимах решение никога вече да не пия. Но след това пак отивах и пиех. Постепенно започнах да различавам вината и тяхното действие и ги пиех един вид съзнателно, но, разбира се, все още наивно и грубо. Най-сетне се спрях на тъмночервеното фелтлинско. С първата чаша то ме рязваше остро и възбуждащо, после укротяваше мислите ми в спокойна, постоянна мечтателност и след това започваше да омагьосва, да твори, да поетизира. Тогава виждах около себе си във великолепна светлина всички пейзажи, които някога ми бяха харесали, и аз самият пътувах из тях, пеех, мечтаех и чувствах как в мен пулсира горещият живот. И накрая една много приятна тъга, като че слушах на цигулка народни песни и като че знаех за някакво голямо щастие, което съм отминал и пропуснал.

Лека-полека стана така, че рядко пиех сам, а повечето пъти в разни компании. Когато бях заобиколен от хора, виното действаше другояче върху мен. Тогава ставах приказлив, не възбуден, но усещах една особена студена треска; една едва позната на мен самия дотогава страна от моята природа изведнъж разцъфтя — обаче това не бяха цветя от вида на градинските или стайните, а по-скоро от вида на бодлите и копривите. Едновременно с красноречието ме обхващаше някакъв остър, хладен дух, който ме правеше уверен, силен, критично настроен и остроумен. Имаше ли хора, чието присъствие ме дразнеше, заяждах се и ги ядосвах, ту тънко и хитро, ту грубо и упорито, докато не си отиваха. От детство още хората изобщо не ми бяха особено мили, нито необходими, но сега започнах да гледам на тях критично и иронично. С особена любов измислях и разказвах малки, привидно реални историйки, в които човешките отношения бяха представени безсърдечно и сатирично, а хората — горчиво подиграни. Откъде се взе тоя презрителен тон, сам не знаех; той проби от мен като узрял цирей и за дълги години не можах да се отърва от него.