Херман Хесе - Петер Каменцинд

Все пак съзерцаването на облаците и вълните бе по-радостно от изучаването на хората. С учудване виждах, че човекът се различава от останалата природа преди всичко по хлъзгавата кора от лъжи, която го обвива и запазва. В кратко време забелязах у всички мои познати едно и също явление — факта, че всеки бе принуден да представлява някаква личност, някаква определена фигура, когато никой от тях не познаваше себе си. С особено чувство установих същото и у мен и се отказах от желанието да проникна в сърцевината на хората. У повечето хора кората бе най-същественото. Аз я намирах навсякъде, дори у децата, които винаги обичат повече съзнателно или несъзнателно да подражават някаква роля, отколкото да се изявяват съвсем непристорено и инстинктивно.

След известно време ми се стори, че вече не напредвам, а се губя в детински дреболии. Най-напред потърсих грешката в мен самия, но скоро разбрах, че не мога повече да крия от себе си, че бях разочарован и че не намирах в моята среда хората, които търсех. Не ми бяха нужни интересните, а типичните. Такива не намирах нито в академичния свят, нито в кръга на светските хора. С тъга си мислех за Италия и за моите единствени приятели и спътници по онова време на многобройните ми странствания пеша — за пътуващите занаятчии. С тях бях пътувал много и между тях имаше забележителни момчета.

Напразно бе ходенето ми из странноприемниците и мърляви ханчета. Тълпата от временно преминаващите не ми служеше за нищо. И така за известно време пак изпаднах в безпътица, занимавах се с децата и наблюдавах хората от кръчмите, където, естествено, също не намерих нищо.

Занизаха се няколко тъжни седмици, защото бях загубил доверие в себе си и намирах моите надежди и желания за прекалени, скитах по цели дни извън града и по цели нощи се замислях над виното.

По онова време по масите ми пак се бяха натрупали купища книги, които на драго сърце желаех да запазя, вместо да ги продавам на старо; но нямаше повече място по рафтовете ми.

Най-сетне, за да уредя това, отидох в една малка дърводелска работилница и помолих столаря да дойде у дома и да вземе мярка за един книжен рафт. Дойде един дребен човек с бавни и предпазливи движения, измери пространството, коленичи на пода, изправи метъра към тавана — той миришеше на туткал и записваше внимателно в тефтера си едно под друго числа, големи колкото палец.

Случайно при работата си той се блъсна в едно кресло, отрупано с книги. Няколко тома паднаха на пода и той се наведе да ги вдигне. Между книгите имаше едно малко речниче с народни занаятчийски изрази. Това малко подвързано томче се намира почти у всички немски странноприемници за пътуващи занаятчии — добре написано, забавно книжле.

Като видя добре познатото му томче, столарят ме погледна любопитно — полувесело, полунедоверчиво.

— Какво има? — запитах.

— С ваше позволение, тук виждам една книга, която познавам. Нима сте изучавали това?

— Изучавал съм езика на побратимите по пътищата — отвърнах аз, — но човек винаги на драго сърце заучава по някой и друг израз.

— Наистина ли? — извика той. — Сигурно и вие сам сте скитали по чужбина?

— Не точно така, както вие мислите. Но доста съм пътувал и неведнъж съм нощувал по еснафските ханчета.

Междувременно той беше наредил книгите и искаше да си върви.

— По кой край сте странствали навремето? — запитах го аз.

— Оттук до Кобленц, а по-късно надолу към Женева. Не бяха лоши времена.

— Попадали ли сте някога в дранголника?

— Само веднъж, в Дурлах.

— Трябва да ми разкажете за всичко това — ако обичате. Не можем ли да се срещнем някога на чаша вино?

— Не обичам, господине. Но ако някога навръх празник дойдете у дома и ме запитате — как сте, що сте — става. Стига да не се гаврите с мен.

Няколко дни по-късно, когато у Елизабет имаше сбирка, стоях на улицата и размишлявах няма ли да бъде по-добре да отида при моя столар. И аз се върнах у дома, съблякох редингота си и отидох у столаря. Работилницата беше вече затворена и тъмна и препъвайки се през тъмен вход и тесен двор, влязох в задната къща; тук се качвах и слизах по стълбището, докато най-сетне намерих на една врата надпис с името на майстора. Като влязох, попаднах направо в една много малка кухничка, където слаба жена приготвяше вечерята и едновременно наглеждаше три деца, които изпълваха тясното помещение с живот и голяма врява. Смутена, жената ме поведе в съседната стая, където столарят с вестник в ръка седеше до прозореца във вечерния полумрак. Той промърмори нещо недоволен, като ме взе в мрака за някой досаден клиент, после ме позна и ми подаде ръка.