Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Така и няма да узная къде и по какъв начин се е откъснал Якоб от ятото си и от сигурността на своята анонимност, дали сам е избрал своята изключителна, но също тъй трагична и блестяща съдба, или я е изстрадал по принуда. Последното е по-вероятно. Навярно съвсем млад, може би ранен или още без пера, е паднал от гнездото, намерили са го хора и са го взели със себе си, излекували са го и са го отгледали. Но нашето въображение невинаги се задоволява с вероятното и охотно си играе с далечното и сензационното. Така освен вероятната възможност аз си измислих още две други. Можеше да се помисли или да се пофантазира, че този Якоб е гений и отрано е зажадувал за някаква свръхнормална степен на индивидуализация и разграничаване от другите, мечтаел е за постижения, успехи и почести, каквито животът на враните и тяхното ято не познава, затова е станал аутсайдер и единак, подобно на Шилеровия юноша е напуснал редиците на дивите си братя и е заскитал сам, докато светът по някаква щастлива случайност не му е отворил оная порта към царството на красотата, изкуството, славата, за която открай време мечтаят всички млади гении.

Другата измислена от мен възможност обаче бе следната: Якоб е бил безделник, нехранимайко и палавник, което в никакъв случай не изключва неговата гениалност. Той е накарал майка си и баща си, братята, сестрите и роднините си най-сетне своето ято и дори цялото птиче поселище да се изумяват, а понякога и да се любуват на дръзките му хрумвания и шеги, отрано е минавал за голям дявол и хитрец, ставал е нагъл и все по-нагъл, докато накрая така разгневил и настроил против себе си своите близки, съседите, ятото и птичия свят, че тържествено и с проклятие са го изхвърлили от общността и подобно на библейския козел отпущения са го прогонили в пустинята. Но преди да загине от глад, срещнал хора, преодолял природния си страх от тромавите великани, сближил се и се свързал с тях, обаял ги с ведрата си същност и своеобразие, които отдавна бил осъзнал, и така намерил своя път към града и човешкия свят като палячо, актьор, забележителност и дете чудо. Той беше станал това, което е днес: любимец на многобройна публика, ухажван чаровник преди всичко за по-старите дами и господа, приятел на човека и едновременно презиращ човека, артист на сцената, произнасящ своя монолог, пратеник на един чужд свят, непознат на тромавите великани, клоун за едни, мрачно предупреждение за други, посрещан със смях и ръкопляскания, любов, възхищение и съчувствие, зрелище за всички, проблем за мислещите.

Ние, мислещите — защото без съмнение освен мен има още мнозина други, — насочваме своите мисли и предположения, своята жажда за знания и фантазиране не само към загадъчния произход и минало на Якоб. Неговият така вълнуващ въображението вид ни принуждава да посветим някои разсъждения и на бъдещето му. Правим това с нежелание и с чувство за съпротива и тъга; защото предполагаемият и вероятен край на нашия любимец ще бъде мъчителен. Колкото и да желаем да си представим една естествена и спокойна смърт, да речем, в топлата стая и под грижите на онази легендарна жена от Енетбаден, чиято „собственост“ той бил, всички изгледи говорят против това. Едно животно, избягало от свободата и дивото съществуване, от закътаността на общност и род, попаднало сред хората на цивилизацията, колкото и умело да се пригоди към чуждия свят, колкото и гениално да долови всички предимства на изключителното си положение, все пак това положение крие толкова безбройни опасности, че то едва ли ще им убегне. Човек изтръпва, ако започне да си въобразява тези ужасни опасности — от електрическия ток до затварянето в стая с котка или куче, или пък залавянето и измъчването от жестоки момчета.

Има разкази за народи от дълбока древност, които всяка година си избирали или си определяли чрез жребий цар. И ето че някой красив, безименен и беден младеж, може би роб, изведнъж надявал пищните одежди и го провъзгласявали за цар. Палатът или разкошната шатра на негово величество го приемали, отзивчива прислуга, красиви момичета, кухня, изба, дворцова конюшня и оркестър, цялата приказка за царство, власт, богатство и разкош ставала действителност за избраника. Така новият владетел преживявал празнични дни, седмици, месеци, докато изминавала една година. Тогава го връзвали, завеждали го на лобното място и го съсичали.

За тази история, която бях прочел преди десетилетия и чиято достоверност нито имах възможност, нито пък желание да проверя, за тази блестяща и жестока, приказно красива и натежала от смърт история се сещах понякога, когато съзерцавах как Якоб кълве фъстъци от ръцете на дамите, с удар на човката смъмря някое прекалено непохватно дете, заинтересувано и малко надменно слуша моето папагалско бръщолевене или пред цяла зала очаровани зрители разкъсва хартиена топка, като я задържа с ноктите на единия си крак, докато своенравната му глава и настръхналите сиви пера върху нея сякаш изразяваха едновременно гняв и удоволствие.