Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Все пак появата на подобни мисли, на подобни въображаеми разговори и оправдания, бе вече началото на засечката и умората, скоро щеше да стане време за връщане и за наваксване на пропуснатата обедна почивка. Ах, а колко малко от красивите образи на този половин час бяха влезли в архива и бяха спасени! Колко стотици, може би най-хубавите се бяха изплъзнали от негодните ми очи и уши също така безследно, както от онези, които си позволявах да смятам за заплеси, отдали се на наслаждение.

И все пак един от хилядите образи е останал в съзнанието ми и трябва да бъде нанесен в скицника за приятелите.

Почти през цялото време, докато бях на празничния площад, близо до мен стоеше едно много тихо същество; през онзи половин час не го чух да каже нито дума, не го видях да се раздвижи, то стоеше в особено усамотение или унес сред пъстрата навалица и гъмжило, спокойно като картина и много красиво. Това беше дете, малко момче, най-много на седем години, хубава дребна фигурка с невинно детско личице, за мен най-милото лице измежду стотиците. Момчето беше костюмирано, облечено в черни дрехи, носеше черно цилиндърче, едната си ръка бе пъхнало в малка стълбичка, не липсваше и четка за почистване на комини, всичко бе направено грижливо и хубаво, а дребното мило личице бе нацапано с малко сажди или друго чернило. Но това изобщо не го интересуваше. За разлика от всички възрастни Пиеровци, китайци, разбойници, мексиканци и филистери, за разлика от ръкомахащите на сцената фигури, то нямаше съзнанието, че носи костюм и представлява коминочистач, а още по-малко, че това е нещо особено и весело и толкова му отива. Не, то стоеше дребно и тихо на малките си нозе, обути в малки кафяви обувки, с боядисаната в черно стълбичка през рамо, заобиколено и притискано от множеството, а понякога блъскано; без да забелязва това, то стоеше и гледаше удивено, с мечтателно възторжени светлосини очи на гладкото детско личице, с начернени бузки, гледаше нагоре към един прозорец на къщата, пред която стояхме. Там на прозореца, на височина човешки бой над главите ни, се бе събрала весела компания деца, малко по-големи от него; те се смееха, кряскаха и се бутаха, всички пъстро предрешени, а сегиз-тогиз от ръцете и кесиите им върху нас се изсипваше дъжд от конфети. Доверчиви, унесени, очите на момчето с блажено възхищение гледаха удивено нагоре, приковани, ненаситни, без да могат да се откъснат. В този поглед нямаше желание, нямаше ламтеж, само замаяно отдаване, благодарен възторг. Не можех да разбера какво караше душата на това момче да се удивлява така, да изживява самотното щастие на съзерцанието и омаята. Навярно причината бе в пищните цветове на костюмите или в първото осъзнаване на красотата в момичешките лица, или това бе един самотник без братя и сестри, който замечтано слушаше веселото чуруликане на хубавите деца там горе, а може би очите на момчето просто бяха очаровани и омагьосани от кротко ръмящия цветен дъжд, който сегиз-тогиз се изсипваше от ръцете на възхитителните създания, леко се стелеше върху главите и дрехите ни, а по-плътно върху паважа и вече го покриваше като ситен пясък.

Подобно на момчето се усещах и аз. Както то не искаше да знае нито за себе си, за атрибутите и внушенията на своята маскировка, нито за множеството, за клоунадата, за приливите на смях и аплодисменти, които на вълни заливаха народа, привлечено единствено от гледката на прозореца, така и моят взор и сърце сред примамливия наплив на толкова много образи бяха предани само на един — на детското личице между черната шапка и черната дреха, на неговата невинност, възприемчивост за красотата, на неосъзнатото му щастие.

Когато пак идвам в Баден на лечение, отдавна вече нищо не ме изненадва. Ще настъпи някога денят, когато и последното късче на Златната стена ще бъде надстроено, прекрасният лечебен парк ще се превърне във фабрична сграда — но тогава няма да ме има. Този път обаче на грозния, диагонално разположен мост към Енетбаден ме очакваше странна и възхитителна изненада. На този мост, който се намира само на няколко крачки от хотела, всеки ден за няколко минути си доставям истинско удоволствие, като храня чайките с късчета хляб. Не ги намирам по всяко време на деня, а и да ги намеря, не винаги мога да ги заговоря. Има часове, когато клечат в дълга редица върху покрива на градската минерална баня, съзерцават моста и чакат някой минувач да спре, да извади от джоба си хляб и да им го подхвърли. Младите чайки и акробатите сред тях обичат да им подхвърлят високо късчета хляб и кръжат, доколкото успяват, над главата на гощаващия ги. Можеш да ги наблюдаваш поотделно и да се погрижиш всяка от тях да получи своето; тогава си заобиколен от оглушително свистене и святкане, от виещ се и шумолящ орляк, изпълнен с живот; притиснат и ухажван стоиш сред сиво-белия крилат облак, откъдето безспирно се разнасят къси остри крясъци. Но всеки път сред тях има по-предпазливи и тромави чайки, които стоят далеч от суматохата и бавно кръжат ниско над течащите води на Лимат, където е спокойно и винаги пада по някоя троха хляб, изплъзнала се на надпреварващите се горе акробати. Има и други часове на деня, когато тук не се вижда никаква чайка. Било защото са предприели излет, учебно или всеобщо пътешествие, било защото някъде надолу по течението на Лимат има за тях особено богато угощение, но всички заедно са изчезнали. И отново има часове, когато ятото чайки наистина е тук, но не клечи по покривите, нито пък се струпва над главата на хранещия ги, а важно и възбудено лети в безпорядък и шуми плътно над водата недалеч надолу по реката. И тогава не помага нито махането с ръка, нито хвърлянето на хляб — това не ги интересува, те са заети с птичи, а може би и с човешки игри: с народно събрание, сбивания, гласоподаване, борса, кой знае с какво, и тогава не можеш и с кошници лакомства да ги отклониш от техните вълнуващи, важни дела и игри.