Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Но нашият добър баща изглежда не мислеше така, откритото му лице си остана весело и приветливо, а походката му — безгрижна и равномерна. Така продължихме ние — баща ми, децата, количката и просякът, един малък керван, надолу към Аущрасе и стигнахме до добре познатия ни магазин, където имаше толкова разнообразни неща — от кифлички и хляб до плочи за писане, ученически тетрадки и играчки. Тук се спряхме и татко помоли непознатия да почака малко заедно с нас, децата, докато той се върне. Ние с Адела се спогледахме, и на двама ни се сви сърцето, уплашихме се малко, всъщност здравата се уплашихме и мисля, че ни се стори странно, дори непонятно решението на татко да ни остави тук сами с непознатия мъж, сякаш лоши хора никога не са убивали или отвличали деца, за да ги продадат или да ги принудят да просят и да крадат. За да защитим и себе си, и бебето, ние се вкопчихме в количката, като мислехме да не я пускаме, каквото и да се случи. Ето че татко вече беше изминал няколко стъпала към вратата на магазина, ето че постави ръка на дръжката, ето че изчезна. Останахме сами с просяка, а по цялата дълга улица не се мяркаше никакъв човек. Аз се заричах в себе си да бъда храбър и да се държа по мъжки.

Около минута постояхме така, със свити сърца и само братчето, което изобщо не бе забелязало просяка, си играеше доволно с пръстчета. Осмелих се да погледна зловещия човек и прочетох по лицето му засилващо се безпокойство и недоволство, никак не ми се понрави, обзе ме силен страх, ясно се виждаше как у него се бореха противоречиви инстинкти и го подбуждаха към дела.

Но ето че той сложи край на колебанията и терзанията си, по потръпването на очите му пролича, че е взел някакво решение. Но решението и действията му бяха преди всичко точно обратното на това, което предполагах с надежда или страх; направи най-неочакваното и така смая и мен, и Адела, че се вцепенихме и онемяхме. След като потръпна, просякът повдигна крака си с жалката обувка; сви го в коляното, повдига ръцете си, стиснати в юмруци, и хукна надолу по правата дълга улица, да не повярваш, че е имал толкова сили. Беше си плюл на петите и тичаше, сякаш го преследваха, докато стигна до следващата пресечка и завинаги се изгуби от погледа ни.

Не може да се опише какво изпитах в този миг — и ужас, и облекчение, и удивление, примесено с благодарност, но в същото време и разочарование, дори съжаление. А ето че татко излезе от магазина усмихнат, с дълъг бял хляб в ръка, спря за секунда изненадан и след като му разказахме какво бе станало, се засмя. В края на краищата това май беше най-доброто, което можеше да направи. Аз обаче се чувствувах така, сякаш душата ми бе избягала заедно с просяка в неведомото, в тъмната страна на света, и много по-късно се замислих защо ли човекът побягна, преди да получи франзелата, тъй както и аз някога бях хукнал презглава от залъка, предложен ми от кантонера. Дни и седмици наред, та и до ден-днешен, тази случка запази своята свежест и неизчерпаемост, независимо че по-късно си я обяснявахме със съвсем банални причини. Светът на бездните и тайнствеността, в който бе изчезнал от нас бягащият просяк, очакваше и нас. Той заличи и покри със забрава онова мило и безобидно съществувание на слънчевата страна на живота, погълна нашия Ханс, и дори ние, братът и сестрата, които и до ден-днешен, въпреки напредналата възраст, се опитваме да му противостоим, съзнаваме, че той обгръща и засенчва искрата в душите ни.

В карнавалния вторник следобед жена ми трябваше да отиде бързо в Лугано. Увещаваше ме да тръгна с нея, за да погледаме маските, а може би да видим и някое шествие. Не ми беше до това, вече седмици наред, измъчван от болки във всички стави и почти парализиран, изпитвах отвращение само при мисълта, че трябва да облека палтото си и да се кача в колата. След известна съпротива все пак добих кураж и се съгласих. Спуснахме се към града, аз слязох близо до пристанището, жена ми продължи, за да търси място за паркиране, а пък аз, огряван от слаб и все пак осезаем слънчев лъч, зачаках заедно с Като, готвачката, сред пъстрия, но спокоен поток на уличното движение. Лугано и в обикновени дни е подчертано радостен и приветлив град, днес обаче се усмихваше лудешки палаво и весело с всичките си улички и площади, смееха се пъстрите костюми, смееха се лицата на хората, смееха се къщите на пиацата, с прозорци, изпълнени от хора и маски, днес се смееше дори шумът. Той се състоеше от крясъци, вълни смях и викове, откъслеци музика, от смешния рев на някакъв високоговорител, от кискането и престорено ужасените викове на момичетата, които момците обсипваха с конфети, като явно намерението им беше по възможност да тикнат в устите на обстрелваните купчина хартиени късчета. Паважът на улиците бе покрит навсякъде с многоцветните хартийки, така че под аркадите се стъпваше меко като по пясък или мъх.