Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Голяма част от онова, което знаех дотогава за баща си, бях почерпил от собствените му разкази. Макар че не беше артистична натура и не бе така надарен с въображение и темперамент като майка ни, той изпитваше удоволствие и придобиваше артистични инвенции, когато разказваше за Индия или за родината си, за големите мигове в своя живот. Нямаха край разказите му за детството в Естония, за живота в бащиния дом и в селските имения, за пътуванията с покрити каруци и за екскурзиите до морето. Пред нас се разкриваше един изключително весел и — въпреки християнския дух — твърде жизнерадостен свят и ние жадувахме поне веднъж да видим Естония и Литва, дето животът бе тъй райски, интересен и весел. Истински обичахме Базел, дома си в Шпален, мисионерската община, пътя към мелниците, съседите и другарчетата си, но тук никой не ни канеше в далечно имение, за да ни нагости с планини от сладкиши и с кошници плодове, да пояздим млади кончета, да се повозим с покрита каруца далеч из полята. Татко бе успял да присади и тук нещичко от живота и обичаите в Прибалтика, думи като Маруля, един самовар, портрет на цар Александър и някои игри от татковата родина, на които той ни бе научил, най-вече великденското търкаляне на яйце, за което ни се разрешаваше да повикаме и някое съседско дете, та да го смаем с тези обичаи и нрави. Но тук, в тази чужда страна, татко беше в състояние да наподоби много малко неща от родината на своята младост и с годините все по-рядко употребявахме самовара, той стоеше повече като музеен експонат, така че оставаха само разказите за бащиния дом в Русия, за Вайсенщайн, Ревал и Дорпат 12 12 Ревал — дн. Талин (Естония); Дорпат — дн. Тарту (Естония). — Б.пр. , за родните градини, за празниците и за пътуванията, и с тези разкази той не само си припомняше всичко свидно и безвъзвратно загубено, но и изграждаше у нас, децата, една малка Естония, като вселяваше дълбоко в душите ни скъпите нему образи.

С този своеобразен култ към родината на младостта е свързано навярно превръщането му във великолепен участник, другар и учител в нашите игри. В никое от познатите ни семейства не владееха и не се отдаваха на толкова много игри, не бяха измисляни толкова много остроумни варианти, не правеха такива открития. Тайнствената причина, поради която нашият сериозен, справедлив, благочестив баща не се превърна в недостижим иконописен образ, а въпреки цялото ни страхопочитание си оставаше жив човек, близък и разбираем за детските сърца, се дължеше както на умението му да играе, така и на неговите описания и разкази тогава, като дете, нямах и представа за всички биографични и психологически мотиви, с които днес си обяснявам встрастеността му в игрите. Действителен и въздействуващ за нас, децата, беше единствено неговият култ към игрите и той е останал не само в нашите спомени, но е и литературно документиран: скоро след времето, за което става дума тук, нашият баща написа една популярна книжица с игри, озаглавена „Играта в домашен кръг“, която беше отпечатана от издателството на вуйчо ни Гундерт в Щутгарт. Игровият талант не му изневери до преклонна възраст, чак докато ослепя. Ние, децата, бяхме свикнали с това и го приемахме като нещо напълно естествено, присъщо за характера и функциите на всеки баща: дори да бяхме попаднали с татко на пуст остров или да бяха ни хвърлили в тъмница, да се бяхме заблудили в гората и да използувахме някоя пещера за скривалище, щяха да ни заплашват само нужда и глад, но не и бездействие и скука, тъй като татко щеше да измисля игра след игра; дори ако трябваше да стоим с белезници или в мрак, изход пак би се намерил, защото най-обичаше игрите, за които не се изискваше никакъв реквизит, например отгатването и измислянето на гатанки, словоблъсканиците, упражненията за паметта. А в игрите, неосъществими без помощни материали, винаги предпочиташе простите и саморъчно направени играчки пред серийните и купешките. Дълги години ние играехме например го или халма върху дъска и с фигури, които той бе измайсторил и боядисал сам.

Между другото, тази негова склонност към задружност и общуване под закрилата и неусетната принуда на игровите правила по-късно се превърна в отличителна особеност и характерна черта на най-малкото му дете: досущ като татко, брат ни Ханс намираше в заниманията и игрите с децата най-добрата отмора, радост и утеха за всичко, от което го бе лишил животът. Той, стеснителният, понякога дори боязлив Ханс, разцъфтяваше, щом останеше насаме с деца; поверяха ли му малките, неговата фантазия и жизнерадост нямаха граници, той очароваше и омагьосваше децата, и сам изпадаше в някакво неземно състояние на непринуденост и щастие, ставаше неотразимо мил и след смъртта му дори най-трезвите и критично настроени очевидци си спомняха това с подчертана топлина.