Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

И така, татко ни беше извел на разходка. Макар че съвсем не изглеждаше бодър, той през по-голямата част от пътя возеше детската количка. В нея, засмян и учудено взрян в светлината, лежеше малкият Ханс. Адела вървеше редом с татко, докато аз изобщо не бях в състояние да вляза в крак с отмерено-спокойното темпо на разходката и ту изтичвах напред, ту изоставах заради някое интересно откритие или си изпросвах да повозя количката, ту се улавях за ръката или за сакото на татко, щурмувах го с въпроси, без да се съобразявам с умората му. Изобщо не си спомням какво сме говорили по време на тази разходка, която с нищо не се отличаваше от хилядите други. От този ден и от разходката съм запомнил, също както и Адела, само случката с просяка. Това е един от най-забележителните и интересни образи в албума на най-ранните ми спомени, той събужда мисли и разсъждения от всякакъв род, и ето че дори днес след цели шестдесет и пет години породи у мен тези размисли и ме накара да се потрудя над настоящите записки.

Разхождахме се спокойно, слънцето грееше, очертаваше сянката на всяка кълбовидно окастрена акация край пътя, която още повече засилва впечатлението за педантичност, закономерност и геометричен естетизъм, което това растение винаги ми създаваше. Не се случи нищо необичайно и изключително: някакъв пощальон поздрави татко, една кола от пивоварната, теглена от четири едри, красиви коня, изчакваше на железопътния прелез, та успяхме да се полюбуваме на хубавите животни, които сякаш искаха да ни поздравят и да си поговорят с нас; потрепервах при мисълта как техните нозе издържаха да ги рендосват като талпи и да ги подковават с тези безформени железа. Но ето че щом наближихме нашата улица, се случи нещо ново и необичайно.

Насреща ни се зададе мъж, малко окалян и страшничък на вид, с брадато или по-точно брадясало лице; сред тъмната коса и брадата се подаваха бузи и устни със здрава руменина; в облеклото и поведението на мъжа имаше нещо запуснато и подивяло, което едновременно ни стресна и заинтригува, така че ми се прииска да разгледам по-отблизо този човек и да науча нещо за него. Разбрах от пръв поглед, че принадлежи към тайнствената и безпътна страна на живота, изглежда бе от онези загадъчни и опасни, но също така нещастни и обременени люде, които възрастните наричаха в разговорите си бродяги, бандити, просяшка пасмина, пияници, престъпници и веднага млъкваха или снижаваха глас, щом забележеха, че ги слуша някое от нас, децата. Макар да бях още малък, вече изпитвах не само естествено момчешко любопитство към онази плашеща и потискаща страна от живота, но както днес ми се струва, още тогава съм се подосещал, че тези странно двойствени образи колкото бедни, толкова и опасни, предизвикващи едновременно отбранителна реакция и желание за братска помощ, че тези дрипльовци, безпризорни и пройдохи са също толкова „истински“ и действителни, че и тяхното съществуване е твърде необходимо за митологията, че в голямата световна игра просякът е точно толкова незаменим, колкото и кралят, че аутсайдерът е също толкова ценен, колкото властникът и униформеният. Когато видях как брадатият мъж се приближава, насочвайки се към нас, как малко плахият му поглед се впива в баща ни и как той спира пред него с полупротегната шапка, аз бях овладян от странен трепет, в който се смесваха възхищение и страх.

Татко отвърна любезно на смотолевения му поздрав, малкият се събуди от спирането на количката и бавно отвори очи, а пък аз наблюдавах със силно напрежение сцената между тези видимо толкова различни мъже. По-ясно от когато и да било, а ми се случваше доста често, долових диалектния изговор на единия и грижливата, изискана реч на другия, като израз на вътрешно противопоставяне, като проявление на съществуващата преграда между татко и окръжаващия го свят. От друга страна, беше вълнуващо и приятно да се наблюдава как баща ми се отнесе съвсем почтително, без следа от осъдителност или предразсъдък към просяка и го призна за свой брат. Сега вече, след като поразмениха няколко думи, непознатият направи опит да щурмува татковото сърце, като вероятно предполагаше, че насреща му стои един добродушен и милозлив човек, заописва бедността, глада и нещастието си, в начина му на говорене имаше нещо песенно и заклинателно, сякаш се жалваше пред небесата за своите лишения: без къшей хляб, без покрив над главата, без чифт здрави обувки, това се казва нищета, вече не знаел къде да почука, молил за малко пари, че отдавна бил с празен джоб. Той не каза „джоб“, а „торба“, докато баща ми предпочете в отговора си думата „джоб“. Впрочем аз разбирах повече интонацията и мимиката на просяка, и само една-две думи.