Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Скоро жена ми се върна и ние застанахме в един ъгъл на Пиаца Риформа. Тук, изглежда, бе центърът на празненството. Площадът и тротоарите бяха изпълнени с пъстри и шумни групи хора, сред които непрекъснато се провираха и отминаваха шляещи се двойки или компании, между тях и доста костюмирани деца. На отсрещния край на площада бе издигната сцена, върху която пред един високоговорител оживено ръкомахаха няколко лица: конферансие, народен певец с китара, дебел клоун и други. Хората ги слушаха или не, разбираха или не разбираха, но във всеки случай се присъединяваха към общия смях, когато клоунът пуснеше някоя всеизвестна злободневна шега; актьори и народ играеха заедно, сцената и публиката се поощряваха взаимно, това бе непрекъснат обмен на доброжелателство, въодушевление, остроумие и готовност за смях. Също един младеж бе представен от конферансието на своите съграждани — млад артист, много надарен дилетант; той ни възхити с виртуозното си подражание на животински гласове и други шумове.

Възнамерявахме да останем в града най-много петнайсет минути, толкова си бях позволил. Но останахме повече от половин час — гледахме, слушахме, бяхме доволни. За мен дори престоят в някой град, сред хора, а на всичко отгоре в празничен град, е нещо съвсем непривично, наполовина тревожно, наполовина опияняващо; седмици и месеци наред прекарвам сам в ателието и градината си, много рядко намирам сили да измина пътя до селото ни или поне до края на нашето имение. Сега изведнъж се намерих заобиколен и притиснат от тълпата, посред един смеещ се и шегуващ се град, смеех се заедно с другите и с наслада гледах човешките лица — толкова различни, разнообразни, изненадващи, отново един сред многото, принадлежащ към множеството, люшкащ се с него. Разбира се, това нямаше да трае дълго, скоро на измръзналите ми, болни и немощни крака щеше да им дойде много и те щяха да закопнеят за дома, скоро щеше да ме умори и изтощи прелестното опиянение да гледам и слушам, да съзерцавам хилядите така забележителни, така хубави, така интересни и мили лица, да се вслушвам в многото гласове — говорещи, смеещи се, крещящи, бодри, простодушни, тънки, дебели, топли или резки човешки гласове; след веселото отдаване на пищни наслади за окото и слуха щеше да настъпи отпадналостта и онзи тъй близък до шемета страх от наплива на впечатления, които вече не могат да бъдат овладени. „Познато ми е, познато ми е“ — би цитирал тук Томас Ман татко Брист. 13 13 Става дума за романа „Ефи Брист“ от Теодор Фонтане. — Б.ред. Всъщност, ако човек си даде труд да се позамисли, разбира, че не само старческата слабост е виновна за този страх от прекаленото, от изобилието на света, от блестящата измама на Майя. Ако използуваме речника на психолозите, това не е просто боязънта на интровертирания от самоутвърждаването пред околния свят. Има и други, в известен смисъл по-добри причини за този тих, така приличащ на шемет страх и за тази склонност към умора. Като гледах съседите си, които в продължение на онзи половин час стояха край мен на Пиаца Риформа, струваше ми се, че те се чувствуват като риби във вода — лениви, отпуснати, доволни, необременени от нищо; струваше ми се, че техните очи възприемат образите, а ушите им — звуците така, сякаш зад погледа няма филмова лента, мозъчен склад и архив, а зад слуха — плоча или магнетофонна лента, действуващи всяка секунда, събиращи, улавящи, записващи, заети не само с наслаждение, но далеч повече задължени да съхранят, за да могат по-късно да възпроизведат, задължени да бъдат във висша степен точни в наблюдението. С две думи отново стоях тук не като публика, не като безотговорен зрител и слушател, а като художник със скицник в ръка, работещ, напрегнат. Защото тъкмо това е нашият начин, начинът на творците да се наслаждават и да изживяват празници, той се състои от труд, от задължения и въпреки това все пак е наслаждение — докато стигат силите, докато очите издържат на усърдното окачане на погледа между сцената и скицника, докато в мозъчните архиви има още място и те могат да се разширяват. Нямаше да успея да обясня това на съседите си, ако ми се наложеше, ако пък пожелаех да се опитам, те вероятно биха се засмели и казали: „Caro uomo 14 14 Мили човече (ит.) — Б.ред. , не се оплаквайте толкова много от своята професия! Тя се състои в съзерцание и евентуално в изобразяване на весели неща, при което може би изглеждате сам на себе си напрегнат и усърден, докато ние, другите, сме за вас заплеси и мързеливци, наслаждаващи се на ваканцията. Ние обаче действително имаме ваканция, господин съседе, и сме тук, за да й се насладим, а не за да упражняваме професията си като вас. А нашата професия съвсем не е така хубава като вашата, синьор, и ако ви се наложи да я упражнявате като нас само един-единствен ден в нашите работилници, магазини, фабрики и кантори, скоро ще капнете.“ Има право съседът ми, напълно е прав, но това не помага, аз също смятам, че съм прав. Но ние си казваме своите истини без гняв, любезно и малко на шега — всеки има просто желанието да се оправдае, но не и да наскърбява другия.