Ханс Андерсен: Хвърчащият куфар

Живееше някога един търговец, който беше толкова богат, че можеше да постеле със сребърни монети цяла улица, та дори и една уличка като прибавка. Ала той не правеше това, защото умееше да се разпорежда по-добре с парите си. Случваше се да изхарчи една пара, а после да спечели от нея сто пари. Ето как умно живееше търговецът, докато най-сетне умря.

Всички негови пари наследи синът му, който обичаше веселия живот. Всяка вечер той ходеше на карнавал, правеше книжни змейове от банкноти, а така също и кръгове във водата, в която хвърляше златни монети вместо камъчета. По такъв начин парите трябваше скоро да се свършат, както се и случи. В края на краищата останаха му всичко на всичко четири сребърни петака, един стар халат и чифт пантофи. Сега приятелите му дори не го познаваха, защото се срамуваха да се покажат с него на улицата. Само един от тях, който имаше добро сърце, му изпрати един стар куфар и заръча да му кажат: „Прибери си багажа“. Съветът беше добър, ала нямаше нищо за прибиране. Ето защо синът на търговеца влезе сам в куфара.

Но куфарът не беше прост, а особен. Трябваше само да се натисне бравата му и той хвръкваше във въздуха. Тъй направи и синът на търговеца. В същата минута куфарът се издигна с него през отворения прозорец към облаците и полетя надалеч. От време на време дъното пращеше и тогава пътникът потреперваше от страх, защото мислеше, че куфарът ще стане на парчета и той ще полети с главата надолу. Ала всичко това мина благополучно. Най-сетне синът на търговеца пристигна в земята на турците. Той скри куфара в гората под сухите листа и се запъти към града. Облеклото му не го смущаваше, защото всички турци бяха облечени като него — по халат и чехли.

На пътя му се изпречи кърмачка с бебе в ръцете.

— Хей, турска майчице! — извика той. — Какъв е тоя палат пред самия град с такива високи прозорци?

— Там живее султанската дъщеря — отвърна кърмачката. — Предсказали са й, че ще бъде много нещастна в женитбата, та затова никой не може да я види иначе освен в присъствието на султана и султанката.

— Благодаря! — каза синът на търговеца. След това той се върна в гората, седна в хвърчащия куфар, отлетя на покрива на палата и влезе през прозореца при царкинята.

Царкинята лежеше на дивана и спеше. Тя беше толкова хубава, че синът на търговеца не се стърпя и я целуна. Тогава хубавицата отвори очи и като го видя, се изплаши много. Но той й каза, че е турският бог, който е слязъл при нея от небето, и туй много й хареса.

Те седнаха един до друг и момъкът започна да й разправя приказки за очите й: че приличали на прекрасни тъмни езера, в които мислите плували като русалки. Разказа й приказка за нейното чело, което приличало на снежна планина.

Да, чудесни бяха тия приказки. След това той каза на царкинята, че я обича, и тя веднага се съгласи да се омъжи за него.

— В събота ще трябва да ми дойдеш пак на гости — рече тя. — Султанът и султанката ще бъдат при мене на чай. Те ще се зарадват много, като разберат, че аз ще се омъжа за турския бог. Ти само приготви по тоя случай някоя хубава приказка, защото моите родители са големи любители на приказките. Мама харесва поучителните, а пък татко обича веселите, за да се посмее малко.

— Да, аз ще донеса приказка вместо сватбен подарък — каза синът на търговеца и си отиде. Ала преди да си тръгне, царкинята му подари една сабя, направена от златни монети, и тая сабя му дойде тъкмо навреме.

И той изхвръкна навън, купи си нов халат и отиде, та седна в гората да измисли приказката, която трябваше да разкаже в събота. А туй съвсем не беше тъй лесно, както могат да си помислят някои.

И все пак приказката беше готова, и то тъкмо в събота.

При царкинята го чакаха вече за чай султанът, султанката и всички придворни. Приеха го много добре.

— Ще ни разправиш ли сега някоя приказка — рече султанката, — някоя дълбокомислена и поучителна приказка?

— Но същевременно да бъде и такава, че да се посмеем — добави султанът.

— С удоволствие — отвърна синът на търговеца и започна да разказва. Нека го чуем и ние:

— Имаше някога едно снопче кибритени клечки, които се гордееха много със знатния си произход. Техният родоначалник, сиреч големият бор, от който бяха нарязани, беше някога голямо, старо дърво в гората. Кибритените клечки лежаха на полицата между огнивото и чугуненото гърне и приказваха за своята младост.

— Когато ние живеехме още на зеленото клонче — говореха те, — ех, че живот беше! Всяка сутрин и вечер пиехме брилянтов чай, наречен роса.