Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Не, моите записки не са предназначени и за тях, така или иначе дори наличието на тези почти подготвени и посветени читатели не би могло да превърне бележките ми в разказ, защото само с кулиси и костюми не се прави история. Следователно аз изпълвам с букви белите листи, без да съм ръководен от намерението и надеждата да открия с тяхна помощ някого, комуто те биха въздействували по подобен начин; движи ме само известната, но необяснима потребност от труд в усамотение, от онази самотна игра, на която творецът се подчинява като на природен нагон, въпреки че противодействува тъкмо на така наречените естествени инстинкти, според разпространените днес представи на народа, психологията и медицината. Та нали се намираме в определена точка, в дадена отсечка или завой от пътя на човечеството, характерни и с това, че вече нищичко не знаем за човечеството, защото прекалено много сме го изучавали, твърде много материал сме насъбрали, а антропологията или човекознанието изисква известен кураж за обобщаващо опростяване, какъвто днес не ни достига. Тъй както най-утвърдилите се и модерни съвременни теологически теории подчертават най-категорично пълната невъзможност да се познае бога, така и нашата антропология боязливо се пази да не би да узнае или да изрече каквото и да било за човешката природа. Следователно модерно мислещите теолози и психолози са в същото положение като нас, литераторите: липсват ни основите, всичко е спорно и подложено на съмнение, относително и объркано, и все пак нищо не може да спре онази жажда за работа и игра — и хората на науката се стараят също като нас, творците, да усъвършенствуват своя инструментариум за наблюдение и своя език, да извлекат от нищото или от хаоса поне няколко грижливо изследвани и описани аспекти.

Нищо, че всичко това може да се разглежда като признак за упадък, като криза или неизбежен преходен етап, но понеже тази потребност не е отмряла и ние я удовлетворяваме, като продължаваме самотните си игри, въпреки цялата им условност и нарастваща трудност, дори изпитваме някакво, макар и самотно, меланхолично удоволствие, както и малко повече усет за живот, а и оправдание, затова няма от какво да се оплакваме, макар отлично да разбираме онези наши събратя по перо, които, уморени от самотната дейност, се поддават на копнежа за единение, ред, яснота и приспособимост и се доверяват на убеждението, предлагано им от църквата, религията или някои от съвременните им заместители. За нас, единаците и бунтарите, нескланящи в друга вяра, усамотението е не само проклятие и казън, но — независимо от всичко — и една възможност за съществуване, а за хората на изкуството това означава възможност за творчество.

Що се отнася до мен, отшелничеството ми е почти пълно, така че всички критики или възхвали, нападки или фамилиарности, отправени от братята ми по език, обикновено не ме засягат, тъй както смъртникът пропуска край ушите си приятелските благопожелания за скорошно оздравяване и дълъг живот. Тази самота обаче, тази самоизолираност от общоприетите норми и общности, както и отказът или невъзможността да се приспособяваме към по-опростени форми и начини на живот, все още не водят до преизподнята и отчаянието. Моята самота не е самоограничение, нито пък е лишена от съдържание, тя не ми позволява наистина да съжителствувам в някоя от приетите днес форми на съществуване, ала ми помага да съпреживявам стотици форми на съществуване от миналото, а може би и от бъдещето, тъй като обема в себе си безкрайно голяма част от света. Но преди всичко, тази самота не е пустинна. Тя е изпълнена е образи. Тя е съкровищница, пълна с усвоени ценности, с чуждо минало, станало мое, с асимилирана природа. И ако все още намирам малко сили за работа и игра, то е заради тези образи. Истина е, че с възрастта става все по-трудно и изтощително, но не и по-малко привлекателно да се задържи, да се фиксира, да се изпълни със съдържание и да се обрисува някой от хилядите образи, да се добави още една страница към безбройните спомени. А особено примамлив е опитът да се възстановят и съхранят картините от зората на моя живот, които, макар и засипани с милиони по-късни впечатления и преживелици, все пак са запазили багрите и яркостта си. Та нали тези отколешни впечатления са възникнали по времето, когато все още съм бил човек, син, брат, отрок божи, а не този възел от пориви, реакции и отношения, характеризиращ съвременния човек.

Ще се опитам да възстановя времето, мястото на действие и участниците в тази малка случка. Не всичко може да се установи с абсолютна точност, например годината и сезона, а също и броят на действуващите лица. Беше следобед, някъде през пролетта или лятото, трябва да съм бил между пет и седемгодишен, а баща ми — някъде между тридесет и пет и тридесет и седем. Беше при една от семейните ни разходки, в която участвуваха: татко, сестра ми Адела, аз, по всяка вероятност и по-малката ми сестра Маруля, което не смея да твърдя със сигурност, освен това бутахме и детска количка — в нея е била или същата тази по-малка сестра, или, което е по-вероятно, най-малкият ни брат Ханс, който тогава все още не можеше да говори и да ходи. Сцена за разходките ни бяха няколко улици в крайградската зона на Базел от осемдесетте години, където се намираше нашето жилище, недалеч от Дома на старците, разположен на околовръстния път, който тогава бе по-тесен, тъй като две трети от него заемаше железопътната линия за Елзас. Това беше дребнобуржоазен, весел и спокоен квартал в покрайнините на тогавашния Базел, а само на неколкостотин крачки от него се простираше безкрайната тогава прерия на стрелбището, после идваха каменоломната и първите селски дворове по пътя на Алшвил, където от време на време в някой от тъмните и топли обори ние, децата, получавахме още топло краве мляко, после предпазливо понасяхме към къщи кошнички с яйца, горди, че са ни ги поверили. Навред около нас живееха простодушни бюргери, имаше неколцина занаятчии, но повечето работеха в града, а в свободните вечери, облегнати по прозорците, пушеха лулите си или се занимаваха с тревните площи и чакълестите алеи в малките градинки пред домовете си. Тишината се нарушаваше единствено от железницата и страшни бяха само кантонерите, които обитаваха дървена барачка с малки прозорчета край железопътния прелез между Аущрасе и Алшвилщрасе и се втурваха като дяволи, щом се опитвахме да извадим някоя паднала топка, шапка или стрела от рова, отделящ железопътната линия от улицата; там можеха да ходят само кантонерите, които ни плашеха — всичко у тях ме отблъскваше, освен безспорно великолепните месингови рогчета, висящи на ленти през гърдите им, на които те бяха в състояние да изразят, макар в един-единствен тон, всички оттенъци на моментния си гняв или леност. Впрочем един от тези мъже — за мене първите представители на силата, на държавата, на закона и на полицейската власт — веднъж се отнесе с мен изненадващо човечно и внимателно: докато си играх с юзда и камшик на слънчевата страна на улицата, той ми махна да отида при него, постави върху дланта ми златна монета и любезно ме помоли да му донеса парче лимбургско сирене от близкия магазин. С радост се подчиних, получих от магазина завитото сирене, чийто вид и миризма обаче ми се сториха доста неприятни и подозрителни, с пакетчето и рестото се върнах обратно при пазача, а той, за голямо мое удовлетворение, ме чакаше в своята барака — най-накрая щях да пристъпя в къщичката, за която жадувах. Вътре обаче нямаше никакви съкровища освен, разбира се, хубавия жълт рог, окачен на един пирон и изрязаният от вестници портрет на мустакат мъж в униформа, закрепен на дъсчената стена. За съжаление посещението ми при хората на закона и държавната власт приключи, поне за мене, с разочарование и смущение, които трябва да са били изключително чоглави, щом не съм могъл да ги забравя. Кантонерът, който през този ден беше така добре разположен и дружески настроен, взе сиренето и парите, но не пожела да ме пусне, без да ми се отблагодари; извади от тясно сандъче хляб, отряза от него, резна и от сиренето дебело парче и го постави или по-скоро го лепна върху хляба, подаде ми го и ми пожела добър апетит. Искаше ми се да се измъкна заедно с филията и да я хвърля веднага, щом се изгубя от погледа на щедрия мъж. Ала той изглежда предугади моето намерение или просто много му се искаше веднъж поне да сподели закуската си със сътрапезник; ококори се и ме погледна заплашително, поне на мен така ми се стори, и настоя да отхапя от филията веднага. Искаше ми се да му поблагодаря учтиво и да се махна, защото много добре разбирах, че ще приеме пренебрежението ми към този дар и отвращението ми към любимото му ястие като обида. Така и стана. Изплашен и нещастен измърморих, каквото ми дойде на езика, оставих филията на крайчеца на сандъка, обърнах се и бързо се отдалечих на три-четири крачки от човека, когото вече не смеех да погледна, сетне хукнах колкото ми държаха краката.