Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

— Значи не животът е най-висшата и най-красивата цел — викнах най-сетне горко, — а смъртта. Тогава те моля, печални кралю, изпей ми песен за смъртта!

И ето че мъжът на кормилото запя за смъртта и пееше по-хубаво, отколкото бях чувал някога. Но и смъртта не беше най-красивата и най-висшата цел, при нея също нямаше утеха. Смъртта бе живот, а животът бе смърт и те се сплитаха във вечна и бясна любовна борба. И това бе тайнството и смисълът на света. И оттам падаше светлина, която бе в състояние да прослави всяка беда, и оттам падаше сянка, която помрачаваше всяка наслада и всяка красота и ги обгръщаше с мрак. Но из мрака насладата се разгаряше по-съкровено и по-красиво, а любовта запламтяваше по-дълбоко в тази нощ.

Слушах и бях притихнал съвсем, в себе си нямах вече друга воля, освен тази на непознатия. Погледът му почиваше върху мен, кротък и с някаква тъжна доброта, а сивите му очи бяха изпълнени с мъката и красотата на света. Той ми се усмихна, тогава събрах смелост и попросих в неволята си:

— Ах, нека обърнем, моля те! Страх ме е тук в нощта, искам да се върна там, където мога да намеря Бригите, или пък у дома, при баща си.

Мъжът се изправи и посочи в нощта, а неговият фенер ясно освети мършавото му и кораво лице.

— Назад път няма — каза той строго и приветливо. — Човек трябва винаги да върви напред, ако иска да проникне в същината на света. А от девойката с кестенявите очи ти получи вече най-свидното и най-хубавото. И колкото по-далече си от нея, толкова по-свидно и по-хубаво ще става то. Но добре, карай накъдето искаш, ще ти отстъпя мястото си на кормилото!

Бях опечален до смърт и все пак съзирах, че той има право. Изпълнен с носталгия, мислех за Бригите, за родината и за всичко, което беше за мен близко и светло, което бе мое и после загубих. Но сега исках да заема мястото на непознатия и да хвана кормилото. Тъй трябваше да бъде.

Ето защо безмълвно се изправих и тръгнах към кормилото, а мъжът безмълвно закрачи към мен и когато застанахме един срещу друг, той ме погледна твърдо в лицето и ми даде фенера си.

Но като седнах на кормилото и поставих фенера до себе си, вече бях сам в ладията. Осъзнах това с дълбок трепет. Мъжът бе изчезнал и все пак аз не се уплаших, бях го предчувствал. Струваше ми се, че прекрасният ден на странстване, Бригите, баща ми и родното ми място са били само сън, че аз съм стар и печален човек и че винаги съм пътувал по тая нощна река.

Разбрах, че не бива да викам мъжа, и прозрението на истината ме прониза до мозъка на костите.

За да се уверя в това, което вече предугаждах, наведох се над реката и вдигнах фенера, а от черното водно огледало ме гледаше едно изострено и строго лице със сиви очи, едно старо, посветено в тайни лице, и това бях аз.

И понеже нямаше път назад, поех нататък по тъмната вода в нощта.

1913

Преди десетилетия „случката с просяка“ бе за мен просто една история, която някой ден бих могъл без особени затруднения да превърна в разказ. Междувременно обаче все по-ясно осъзнавах, че ние, съвременните хора, или поне аз самият, сме напълно лишени от разказвачески дарби и вместо да създаваме изкуство, подражаваме по принуда на унаследени модели; неслучайно цялата ни литература, доколкото е плод на сериозен и наистина отговорен писателски труд, става все по-трудна, все по-проблематична и в същото време — все по-безумно смела. Защото днес никой от нас, литераторите, не си дава сметка до каква степен неговите представи за човека и за света, езикът му, специфичните му убеждения и чувство за отговорност, съвестта и проблематиката му са близки и родствени, понятни и разбираеми за читателите, а и за колегите му. Нашите слова са адресирани към хора, които слабо познаваме; знаем само, че вече ги разчитат като думи и знаци от чужд език — може би ги възприемат с усърдие и с наслада, но ги тълкуват твърде приблизително, докато структурата и понятийната система на един политически вестник, на един филм, на една спортна вест са им далеч по-разбираеми, по-еднозначни и напълно достъпни.

Затова и аз пиша тези страници, в които първоначално смятах просто да разкажа един малък спомен от детството, не за синовете или за внуците си, на които той нищо не говори, нито за някой друг читател, а само за онези малцина, чието детство е било приблизително сходно с моето и които по време и атмосфера ще разпознаят отново не същността на тази неразказваема история (тя си е мое лично преживяване), но поне отделни сцени, фона, кулисите и костюмите.