Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

От седмица живея в приземния етаж на една вила, в съвсем нова за мен обстановка, сред местност, общество и култура, нови за мене, и понеже засега се чувствам много сам в този нов свят, а есенните дни ми се струват дълги в тишината, на хубавия ми голям кабинет, търпеливо се заемам с тези записки като с картинна мозайка. Все пак е някаква работа, придава уж смисъл на самотиите ми и пусти дни, и най-малкото е занимание, което нанася по-дребни щети, отколкото важната и високо платена дейност на толкова много хора.

Мястото, където пребивавам, се намира във Френска Швейцария, съвсем близо до кантоналната и езикова граница. Гостувам на един приятел, който ръководи лечебно заведение, и живея досами санаториума, вероятно лекарят скоро ще ми го покаже по-отблизо. Засега знам малко за него, само това, че е разположен върху обширни, покрити с хубави градини земи на някогашно господарско имение, в огромна сграда с красива архитектура, която наподобява замък и обгражда няколко вътрешни двора, и както ми казаха, е приютила много пациенти, санитари, лекари, болногледачи, работници и служители, а аз живея в една от новите пристройки и нито виждам, нито чувам нещо от всичките тия многобройни обитатели. През лятото вероятно не е така, но сега, през ноември, на зелените пейки няма никой и когато няколко пъти на ден правя кратката си разходка из парка или отивам в голямата сграда да попитам нещо в канцеларията или да предам пощата, по градинските алеи, по кънтящите стълбища и коридори, по площадките с чакъл и дворовете най-много да срещна забързана болногледачка, монтьор или помощник на градинаря, а гигантската сграда тъне в пълна тишина, сякаш е необитаема.

Просторният санаториум, нашата малка вила с две лекарски жилища, няколкото по-модерни постройки, в които се помещават кухнята, пералнята, гаражите, оборите, дърводелските и други работилници, са разположени заедно с обширните насаждения на ботаническата градина, парниците и оранжериите в огромен парк с величествено феодален, но и малко кокетен облик. Тъй като не съм в състояние да правя по-далечни разходки, този парк, чиито тераси, алеи и стълби постепенно се спускат от господарския дом към брега на езерото, засега е моят пейзаж и свят, всичко, което виждам, и главно към него са насочени вниманието и любовта ми. Ония, които са го посадили, явно са се ръководили от две тенденции или пристрастия: към живописно-романтично разделяне на пространството на поляни и групи дървета и към засаждане и отглеждане не само на хубави и умело групирани, но и възможно най-необикновени, редки и чуждоземни дървета. Доколкото виждам, това е обичайно изобщо за господарските имения наоколо, а вероятно и последният господар и обитател на този дом е донесъл склонността към екзотични растения от Южна Америка, където е имал плантации и е изнасял тютюн. Въпреки че тези две страсти, романтичната и ботаническата, понякога си противоречат и влизат в сблъсък, опитът за тяхното примирение в някои отношения е определено успешен и разхождайки се из този парк, се чувствуваш привлечен и възрадван ту от хармонията между растения и архитектура, от очарованието на изненадващи гледки и величествени пейзажи на безкрайната езерна шир или на фасадата на замъка, ту от отделни растения, от тяхната ботаническа оригиналност, възраст или жизненост, които приканват да ги разгледаш по-отблизо. Всичко започва още досами дома — там на най-горната полукръгла тераса в големи саксии сияят с хубостта си няколко южни растения, между тях едно портокалово дърво, богато отрупано с налети и ярки, малки плодове, което в никакъв случай не изглежда хилаво, измъчено или дори недоволно, както са обикновено растенията, пренесени от други географски ширини в непривичен за тях климат, а с дебелото си напращяло стъбло, с кръгло подрязаната си корона и златните си плодове ми се струва блажено и здраво. А недалеч от него, малко по-надолу и по-близо до брега, се откроява странно яко растение, по-скоро храст, отколкото дърво, посадено обаче не в саксия, а в естествена почва и с почти същите малки, твърди, обли плодове. Това е един чудноват трън, крайно своенравен и наежен на кълбо, като за отбрана, непроницаем, многостеблен и клонат, а плодовете му не са тъй златисти като онези портокали джуджета. Това е огромен, много стар христов венец, по-нататък тук-там се срещат и други.

Наред с няколко дървета от семейството на тиса и на кипариса с внушителни и някак странни силуети стои и един баобаб, самотен и сякаш малко меланхоличен, но силен и здрав, потънал като в сън в безупречната си симетрия, и за доказателство, че усамотението не може да му се отрази, носи на най-горните си клони два-три тежки, едри плода. Към тези рядкости, съзнателно засадени поотделно сред поляните с явната цел да привлекат вниманието и възхищението на посетителя, се присъединяват, също тъй съзнавайки донейде своята оригиналност и позагубили от невинността си, група обикновени дървета, преобразени обаче от градинарското изкуство — преди всичко плачещи върби и брези в изискана и замечтана поза, дългокоси принцеси от сантиментална епоха, сред тях и една смешна плачеща ела, чийто ствол на определена височина се привежда и заедно с клоните се стреми към земята. От това противоестествено отклонение в развитието се е образувал плътен висящ свод, елата прераства в колиба или пещера, където може да влезе, да се скрие и да живее човек, сякаш е нимфата на странното дърво.