Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Сред най-хубавите дървета от ценната сбирка са и няколко разкошни стари кедъра; най-красивият от тях докосва с горните си клони короната на един дебелостволест дъб, най-старото дърво в имението, много по-старо от парка и къщата. Има и няколко добре развиващи се мамонтови дървета, устремени повече встрани, отколкото нагоре, вероятно под напора на честите силни и студени ветрове. За мене най-прекрасното дърво в целия парк е не някой от изисканите чужденци, а една стара, достопочтена сребърна топола с огромен ръст, разклоняваща се малко над земята в два могъщи ствола, всеки от които би могъл да бъде гордостта на цял парк. Листата й още не са оредели, в зависимост от играта на светлината и вятъра, цветът им прелива от сребристосиво през богата гама от кафеникаво, жълтеникаво, дори розово, в тежко тъмносиво, но винаги запазва някакъв остър, метален блясък. Когато в огромната двойна корона залудува вятър, а небето, както още се случва в тия ранни ноемврийски дни, има влажния, бездънно син цвят на лятото или е забулено с тъмни облаци, се разиграва божествен спектакъл. Това достолепно дърво е достойно за поет като Рилке или за художник като Коро.

Паркът е оформен по английски образец и стил, а не по френски. Искали са да създадат кът от привидно естествена, дива природа и на места тази илюзия е почти пълна. Вгледаме ли се обаче по-внимателно в постройките, в грижливо поддържания терен и наклона му към езерото, веднага разбираме, че тук няма и помен от природа и дива растителност, има само култура, дух, воля и дисциплина. Харесва ми, че всичко това все още личи в парка. Може би щеше да бъде по-хубав, ако по-малко се грижеха за него, ако изглеждаше по-занемарен и подивял. По алеите щеше да избуи трева, а в пукнатините на каменните стъпала и огради — папрат; мъх щеше да покрие поляните, декоративните постройки щяха да се порутят, всичко щеше да говори за стремежа на природата към безразборното възпроизводство и безразборен упадък, вратите на тоя изискано хубав свят щяха да бъдат отворени за пустош и мисъл за смърт, щяха да се виждат опадали сухи клони, трупове и пънове на умрели дървета, покрити с блатна растителност. Нищо подобно. Силният и упорит човешки дух и култивиращата воля, които някога са проектирали и засадили парка, властвуват в него и днес, поддържат го и не позволяват на пустошта, безредието и смъртта да пристъпят дори крачка. Нито трева пониква по алеите, нито мъх по поляните, не позволяват на дъба да оплете с клоните си съседния кедър, а на строените в шпалир, миниатюрни и траурни дървета да забравят приличието и да се измъкнат от закона, по който са оформени, подрязани и превити. Мястото, където от болест, възраст, буря или сняг е рухнало и загинало дърво, не се оставя на хаоса на смъртта, нито на безразборно никнещите филизи, а в разкопаната земя посаждат младо, тънко и миловидно дръвче с две-три клонки и няколко листа, което послушно се вмества в приетия ред и до което стои силен и одялан кол, за да го крепи и пази.

Така едно произведение на аристократичната култура е оцеляло в съвсем друго време и волята на неговия създател, онзи последен господар, който подарил имението си на едно благотворително дружество, все още се зачита и властва. Подчинява му се високият дъб и кедърът, както и хилавият млад подраст с колче, подчинява му се всяка група дървета, а паметта му се почита и увековечава с достоен паметник от класицизма на последната градинска тераса, отделена от крайбрежната тръстика и водата с една последна широка поляна. Също и единствената видима рана, която бруталната епоха е нанесла на този хубав микрокосмос, скоро ще изчезне и заздравее. През последната война една от по-горните поляни е трябвало да бъде преорана и превърната в нива. Но празното място пак очаква брана и вила, за да бъде заличена нахлулата грубост и отново да се засее трева.

Ето че казах едно-друго за моя хубав парк и все пак повече неща забравих, отколкото описах. Дължа възхвала на яворите и кестените, не споменах пищните дебелостеблени глицинии във вътрешните дворове, а преди тях трябваше да се сетя за великолепните брястове, най-хубавият от които расте съвсем близо до моето жилище, между вилата и главната сграда, по-млад, но по-висок от достопочтения дъб отсреща. Стволът на този бряст излиза от земята здрав и дебел, но оттам нататък се стреми да израсне висок и строен и след късо енергично засилване избуява в множество клони като водна струя, напираща нагоре и разпръскваща се във всички посоки, стройна, весела, жадна за светлина, докато се успокои във висока, красиво заоблена корона.