Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Ако в тази подредена и култивирана местност нямат достъп примитивното и дивото, на края на парка двата свята се сблъскват на всяка крачка. Още когато го засаждали и оформяли, плавно спускащите се алеи завършвали в пясъка и блатата на равния, покрит с тръстика бряг, а в по-нови времена много по-осезаемо се почувствувало съседството на буйната, оставена сама на себе си растителност. Преди няколко десетилетия езерата в околността били свързани с канали, вследствие на което равнището на тукашното езеро спаднало с два-три метра и се открила ивица земя. Понеже не знаели какво да правят с този пояс, предоставили го на дивата природа и сега тук на километри се простира блатиста, четинеста, малко недъгава гора, една джунгла от елши, брези, върби, тополи и други дървета, поникнали от семена, донесени от вятъра, която бавно превръща някогашното песъчливо дъно в горска почва. На места се виждат ластари на дъбове, които явно не се чувствуват добре тук. Мога да си представя, че през лятото цъфти папурът, че расте сребриста пушица и онези високи перести орхидеи, които познавам от блатистите поляни край Боденското езеро. В тази дива растителност намират убежище много животни, там освен патици и други водни птици живеят и бекаси, чапли и корморани, зърнах да прелитат лебеди, а завчера от горичката излязоха две сърни и с малки игриви подскоци спокойно пресякоха една от широките поляни в парка.

Големият поддържан парк и примитивната млада гора върху крайбрежната ивица, които, ако не описах, то поне изброих, сякаш представляват цяла местност, а всъщност са най-близкото обкръжение на нашия дом. Разходя ли се в нея четвърт час, оставам с впечатлението, че тя е нещо завършено, един ограничен малък свят, който също като парка в големия град ни удовлетворява за малко, доставя ни радост и ни замества останалата природа. В действителност всичко това — паркът, декоративната градина, овощните градини и горският пояс, са само преддверие и стъпало, което води към нещо много по-голямо и по-завършено. Спуснеш ли се към брега по хубавите алеи под високите брястове, тополи и кедри, покрай пищните корони на секвоите великани, чиито дебели стволове с канелен цвят са се скрили на топло в колибата от увиснали жилави клони, покрай баобаба и смрадликата, плачещите върби и христовия венец, тогава пред очите ти се разкрива истинският и вечен пейзаж, за който са характерни не хубост и оригиналност, а величие: един просторен, открит, прост, безкраен пейзаж. Зад кафеникавата горичка от крайбрежна тръстика, която се полюшва и танцува на вятъра, на километри се простира езерото, при тихо време — небесносиньо, при буря — тъмно синьо-зелено като ледник, а от другата страна (ако тя не е потънала, както често се случва, в сива опалова мъгла) ниски планински вериги се открояват със спокойните си, но енергични очертания на фона на небето, безкрайно над простора на тая илюзорна равнина. От трийсет и пет години, когато живеех край Боденското езеро, не съм виждал такъв пейзаж. Езерна и небесна шир, мирис на вода и водорасли, люлееща се тръстика, разходки по влажния пясък, над мене в безкрайното небе облаците и няколко птички — колко много обичах това някога! Оттогава, без да го осъзнавам напълно, съм живял все край високи планини, характерни с точни, резки очертания, докато тукашната се състои най-вече от небе, въздух, мъгла, вятър, движение. Сега точно не ми е до размишления и тълкувания, иначе би могло да се измисли нещо хубаво за връщането ми от статичния в динамичния свят. Ето го пак, говори ми на познат език, този безкраен като морска шир, влажен, огледален, забулващ се и разбулващ се, вечно изменящ се свят, в който водата и небето владеят всичко друго. Често дълго стоя на брега с шапка в ръка и с вятъра в косите си, обвеян от звуците и уханията на младостта, изправен пред погледа на един свят, който упорито ми напомня миналото, който изпитателно ме оглежда като баща завърналия се от дълго странстване син, и въпреки това не чувствувам отсъствието си като изневяра. Изглежда, че вечното винаги гледа на преходното с превъзходство, колебаещо се между подигравката и търпението, и така аз, старият човек, усещам как духът на това влажно и хладно пространство ме оглежда и изпитва, лекичко ми се подиграва, но не ме унижава. Всички нови срещи със земята и природата си приличат, поне за нас, творците — сърцето ни послушно и с любов се отзовава на простото и привидно вечното, бие в такт с удара на вълните, диша с вятъра, лети с облаците и птиците, изпитва любов и признателност за светлините, багрите и звуците, чувствува се причастно, сродно с тях и никога не получава от вечната земя, вечното небе друг ответ освен онзи равнодушен, полуподигравателен поглед на големия към малкия, на възрастния към детето, на вечното към нетрайното. Докато противопоставяме, упорито или смирено, гордо или отчаяно, на мълчанието — езика на вечното — временното и преходното, от чувството за малоценност и нетрайност се поражда гордото и отчаяно чувство на човека, на най-вероломния, но най-любещия, на най-младия, но най-живия, на най-блудния, но най-изстрадалия син на земята. И ето, нашето безсилие е преодоляно, ние вече не сме нито нищожни, нито непокорни, не се стремим да се слеем с природата, а противопоставяме на нейното величие своето, на нейната трайност своята променливост, на илюзорната й вечност познанието си за смъртта, на равнодушието й своето любещо и страдащо сърце.