Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

Когато видях падналото дърво, както винаги при подобна загуба, си помислих да го заменя с нова фиданка. На мястото на поваления ще изкопаем дупка и известно време ще я оставим открита, изложена на въздуха, дъжда и слънцето, сетне ще хвърлим в ямата малко тор, куп изгнили бурени и всевъзможни отпадъци, размесени с дървесна пепел, и накрая някой ден, може би под ромона на тих, топъл дъжд, ще посадим ново, младо дръвче. И на това момченце, на това дървесно отроче донякъде ще му допаднат тукашната почва и въздухът, и то също ще стане приятел и добър съсед на лозите, цветята, гущерчетата, птичките и пеперудите, след няколко години ще даде плодове, всяка пролет през втората половина на март ще разтваря прелестните си цветове и ако съдбата е благосклонна към него, когато остарее и се умори, един ден ще стане жертва на някоя буря, срутване или заснежаване.

Но този път сърце не ми даваше да посадя друго дърво. Твърде много дървета бях засадил в живота си, та едно повече или по-малко… А и нещо в мен се бунтуваше срещу готовността и този път да подновя кръговрата, да завъртя пак колелото на живота, да отгледам нова плячка за ненаситната смърт. Не искам. Нека мястото остане празно.

И този път пак късно есента заминах за целебните извори в Баден и старателно се заех с лечение. Сутрин правех бани, вече не толкова горещи и не така продължителни както някога, а приятно топли и точно отмерени по време — както е редно за стари хора, пиех по чаша вода, и не само нощем, но и много часове през деня прекарвах в леглото. Пишех легнал писма, като си подлагах старата, вече доста поизтъркана платнена папка, от време на време, обикновено късно нощем, излизаше и по някой стих. Веднъж, когато вдигнах очи от листа със стихове и погледът ми зашари из потъналата в мрак стая, си спомних, че някога, в една късна есенна нощ преди шест години, в същата стая и в същото легло бях написал стихотворението „Среднощни мисли“, а още няколко години по-рано — стихотворението „Размисъл“, но вероятно и други, защото вече за кой ли път отсядам в същата стая. И ето че сега пак лежах в това легло, гледах същите тапети и както някога върху нощното шкафче стоеше същата малка лампа, и всичко си беше пак както тогава, по времето на „Размисъл“ и „Среднощни мисли“, или само изглеждаше както тогава, но щом поразсъдех, разбирах, че всичко е различно, много по-различно; и човекът, който лежеше в леглото и пишеше, не беше вече същият, а съвсем друг, и сегашните стихове звучаха по-различно от тогавашните — бяха по-възрастни, по-предпазливи, по-боязливи, като че ли по-силно трепереха.

На масата в хубавата трапезария със старомодните алпийски пейзажи, която, мисля, съм описал преди двадесет години в „На бани“, гледах вече с други очи към останалите лекуващи се, много от които срещах тук за трети или четвърти път. Бяха остарели и малко грохнали като самия мен, някои останали вече без зъби; учтиво си кимвахме и дискретно извръщахме очи, за да не гледаме как немощно се изправяше и тръгваше един или друг от старците. Ще рече, и тук, в трапезарията, както долу, в банята, или горе, в леглото, привидно всичко изглеждаше досущ като някога и все пак бе съвсем различно — зъбът на времето, а двойно по-хищно зъбът на военното време, бе разял всичко и всекиго.

Но ето че дните изминаха, за мен приключи лечението, а за жена ми — така жадуваната ваканция, свърши се с подремването в топлата баня и в мекото легло, а за известно време и с писането на стихове; започваше пак всекидневието, а засега то бе изпълнено за нас с много повече грижи, отколкото радости. Наближаваше Коледа и трябваше да се приготвят и разпращат подаръци, да се пишат писма, но тъкмо сега не бях в състояние да върша това с желание, а само по задължение и с усилие. Завръщането у дома този път означаваше връщане към трудностите и грижите и с удоволствие бяхме го отложили за още известно време.

Жена ми дойде в деня на тръгването, за да стегне големия ми куфар. В него освен пишещата машина трябваше да се съберат дрехите и бельото, а и редица други нови неща, дебели вързопчета писма и много книги. Но се справихме, в моя добър, стар пътнически куфар се намери място за всичко; този път избегнахме неприятното суетене с допълнителни пакети и картонени кутии. Заключен, с надписан етикет, куфарът бе предаден на слугата в хотела да го изпрати по влака с голяма бързина. На другия ден си заминахме.

До Лугано всичко вървеше добре, но оттам нататък вътрешната потиснатост и затруднения, свързани със завръщането у дома, се появиха и външно. Бе паднал малко сняг и на гарата ни очакваше не „нашият“ шофьор, който познаваше добре пътя и местността, а някакъв непознат — той наистина знаеше селото, но не и нашата къща, и пътя дотам. И действително между селото и къщата колата затъна в снега и вече не помръдна. Загрижен за автомобила си, шофьорът забрави за всичко друго и ние трябваше парче по парче да пренесем ръчния си багаж в студената снежна нощ. Беше станало късно, когато шофьорът дойде и ни представи сметката: успял да намери в селото няколко мъже и волски впряг и с тяхна помощ най-сетне бе изтеглил колата си до шосето. Разделихме се без злоба, но в лошо настроение. Види се, завръщането ни у дома не премина под добра звезда.