Херман Хесе - Откраднатият куфар (Разкази)

А сега ми бе предоставен и случай за това, понеже на властите трябваше да се предаде възможно най-точен списък на имуществото ми. Задачата, която не беше лошо упражнение за паметта, се оказа всъщност досадно задължение и с всяка нова страница ставаше все по-неприятна, дори ужасяваща, както ще видим.

Отначало трябваше с помощта на жена ми да съставя списък на вещите, а това беше свързано с неволно връщане към миналото и с много спомени, както при всяко сбогуване. Какво бях загубил? Първо, самия куфар, стар приятел и спътник. Купил го бях някога в приказните години преди Първата световна война, и то в същото пътническо бюро в Цюрих, където поръчах и билета си за Индия. Той бе пътувал с мен до Пенанг с кораб, после по суша до Сингапур и отново, вече на много по-малки кораби, до Суматра и нагоре по реката, доста навътре в джунглата. Бяха го мъкнали малайски и китайски кулита, а в края на това му единствено екзотично пътуване той бе налепен с множество етикети на хотели с необичайни имена на чужди езици и с чужди букви. Но в течение на многото години те се олющиха, изтриха се и нищо от тях не е останало.

Вероятно най-скъпата вещ, която куфарът съдържаше, беше пишещата машина — лека, портативна американска машина. Получил я бях някога като подарък от един приятел, известен на коларите в Ориента под името Черния цар, с нейна помощ бях преписал на чисто „Пътуване до Нюрнберг“ и първите части на „Степният вълк“, а по-късно чрез дарение премина в собственост на жена ми. За нея при всички случаи следваше да ни платят обезщетение.

После идваше ред на дрехите и бельото, двата ми хубави костюма, единият от които много официален, от английски плат, шит по поръчка; след това ризите и нощниците, дъждобрана, обувките, чорапите. Сигурно дълго време ще ми липсват осезаемо именно тези неща, но засега не тъгувах много за тях. В този час съжалявах не толкова за ризите и дрехите, колкото за старата ми солидна ножица за хартия, предмет за всекидневна употреба, който в продължение на близо четиридесет години съм държал много хиляди пъти в ръката си; или пък за голямото, меко вълнено одеяло за път, изплетено лично от жената на някогашния ми берлински издател. През онези добри години тя ми подари това чудесно одеяло веднъж, когато бяхме в Енгадин, после пак настъпи „велико време“, добрият стар С. Фишер успя навреме да напусне този свят, а жена му, вече възрастна дама, трябваше да преживее много оскърбления и унижения в Берлин, след това се изсели в Швеция, но и там не я оставиха на мира и тя избяга през Москва и Япония със самолет в Америка, дори не знам дали е още жива. Наричах си одеялото „паркета“ или „палачинката с каймак“, защото беше на светлокафяви и тъмнокафяви квадрати. Някога то ми служеше доста добре зиме в планината, а после и през хладните вечери или денем, когато отоплението беше незадоволително — бях готов да платя много повече от реалната му стойност, само и само да си го получа пак.

Всъщност що се отнасяше до „реалната стойност“ на моите вещи, установяването й всеки път ме караше отново и отново да потръпвам от страх. Отчасти от каталозите на търговските къщи, отчасти от информацията, която измолвахме по телефона, ние се осведомихме за днешните цени и като гледахме фантастичните цифри, можехме да си помислим, че преди открадването на куфара съм бил истински богат човек. Само няколкото ризи струваха почти четиристотин франка, чорапите — повече от сто, а добрият ми стар куфар, в случай че още можеше да се намери същото качество, щеше да струва най-малко двеста франка. Всяка една от моите лични вещи имаше днес многократно по-голяма парична стойност от онази, срещу която някога я бях придобил. Като гледах цените, неволно си спомних за началото на голямата инфлация в края на Първата световна война. Днес нямаше или много малко бяха нещата, чиито цени да са същите, както преди десет или дори пет години — всичко бе поскъпнало, бе станало по-драгоценно, недостъпно за обикновените хора. Но за щастие имаше и стойности, които това нездравословно покачване не беше засегнало, та дори и такива, които бяха станали многократно по-евтини. Ако например преди десет години един писател изпратеше до някоя редакция стихотворение, получаваше за него точно три пъти по-голям хонорар от този, който ще получи днес. Радвах се сред мизерията на това откритие, защото винаги нещо в мен се е съпротивлявало против историческия материализъм, който смята, че духовният живот е също тъй зависим от материалното, както икономическият. За няколко години заплащането за едно стихотворение се бе понижило трикратно — но да не би редакциите да изпитваха недостиг на стихотворения? О, не, имаха дори в излишък и проявяваха истинска милост, когато тук-там отпечатваха по някое. Но какво беше качеството на стихотворенията? Може би то се бе понижило и на това се дължеше обезценяването? Подобно нещо не можеше да се установи.