Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Ами ти? — питам аз. — Не трябва ли като по-голяма първа да се омъжиш?

— Да, но аз не съм просто сестра на Лакшми. Аз съм й и баща, и майка, откакто родителите ни починаха преди пет години. Затова не мога да бъда егоистка и да мисля само за себе си. След като омъжа сестра си, отговорността ми ще приключи и ще мога да намеря и аз своя принц.

— И как смяташ да търсиш подходящ жених?

— Преди два месеца пуснах обява в „Дайник Уджала“, вестникът на хинди, и богинята Дурга ни благослови с добър ответ. Вижте колко много писма пристигнаха. — Тя държи тесте пликове, от които вади шест снимки и ни ги показва. — Кажете ми, кое от тези момчета е подходящо за Лакшми?

Двамата с Шанкар оглеждаме евентуалните годеници. Почти на всичките намираме кусури. Този ни изглежда много стар. Онзи има неприятна усмивка. Този е грозен. Този има белег. Тази снимка прилича на правена в затвора. Остава само една. На нея се вижда лицето на млад мъж със стилна прическа и гъсти мустаци.

— Този изглежда най-добре от всички — казвам аз на Ладжванти. Шанкар усърдно кима.

— Кг кфз уку — казва той.

Ладжванти е доволна от избора ни.

— И аз него харесах. Освен че е най-красив, има и най-добра професия и идва от почтено семейство. Знаете ли, че е високопоставен държавен чиновник?

— Наистина ли? С какво се занимава?

— Заместник областен отговорник по захарната тръстика. Лакшми ще си живее царски с него. Да започна преговори със семейството му? Да се възползвам ли от благословията на Дурга, за да продължа в тази посока?

— Разбира се, не отлагай.

Ладжванти ни поднася превъзходна вечеря — пури, качори, картофи, леща и мутар панир. Храним се от толкова лъскави чинии, че можем да се огледаме в тях. Почти изпитвам вина да ям с приборите, да не би да ги надраскам. Не мога да се сдържа и питам:

— Ладжванти, как така домът ти е толкова спретнат и чист? Да не би да имаш прислужница?

Приятно й е, че съм забелязал.

— Не се шегувай. Как може една прислужница да си наеме друга? Аз си поддържам реда. Навик ми е още от детските години. Не мога да живея в безпорядък и мръсотия. Пръстите ме засърбяват само като видя петно на пода, трохи на масата или гънка на леглото. Майка ми казваше: „Ладжванти не може да търпи дори някое листо да стърчи накриво от клона си“. Затова и Рани Сахиба е толкова доволна от мен. Онзи ден я дочух да казва на съпругата на господин комисаря, че съм най-добрата прислужница, която е имала, и никога нямало да ме пусне да си ида. — Тя сияе от гордост.

— Да, така е, ти сигурно си най-сръчната прислужница в целия свят. Но по-добре не стъпвай в стаята ми, че ще ти прилошее.

Шанкар също е съгласен, че Ладжванти е страхотна.

— К гкрз гксесксипк — казва той, щастливо ухилен.

Последните ми клиенти за деня са група богати студенти от Делхи. Млади, необуздани, с маркови дънки и вносни слънчеви очила; правят насмешливи забележки за Тадж Махал, постоянно се смушкват и вулгарно се шегуват. В края на обиколката не само ми плащат таксата, но ми дават и солиден бакшиш. После ме канят на нощна обиколка с миниван и шофьор. „Ела с нас, Раджу, ще си изкараш незабравимо“, убеждават ме те. Отначало отказвам, но те са толкова настоятелни, а аз съм им толкова задължен за бакшиша, че накрая скачам в колата.

Първо отиваме в хотел „Палас“. За първи път стъпвам в петзвезден хотел. Седя в климатизирания ресторант и попивам сияйните, хвърлящи мека светлина полилеи, сервитьорите в ливреи, тихата инструментална музика, изискано облечените клиенти, демонстриращи положение и влияние. Мъжете говорят с поверителни, приглушени гласове, жените приличат на нежни кукли. От храната устата се изпълва със слюнка. Едно от момчетата ми подава меню: „Заповядай, Раджу. Поръчай си, каквото желаеш.“ Поглеждам менюто и едва не се задавям от цените. Една порция пиле с масло струва шестстотин рупии! От един павилион близо до квартирата ми си купувам същото за някакви си петдесет и пет рупии. Но разбирам, че тук не си плащаш просто за храната, а и за блясъка. Момчетата си поръчват на практика всичко, което присъства в менюто, както и две бутилки шотландско уиски.

От цялото това разточителство започвам да се чувствам неудобно. В Мумбай двамата със Салим често се промъквахме на богаташки сватби, за да измъкнем храна без пари, но никога не сме завиждали на положението им. Но когато видях как тези богати студенти пръскат пари, сякаш са парченца хартия, съм обхванат от непознато досега чувство на малоценност. Контрастът със собствения ми несъвършен живот ме връхлита с физически осезаема болка. Не е изненада, че гладът ми изчезва, въпреки изкусителните подноси на масата. И тогава разбирам, че съм се променил. Чудя се какво е усещането да не са ти останали желания, защото си задоволил всичките, задушил си ги с пари, още преди да са се родили. Представяш ли си живот без мечти? И нима липсата на стремежи не е толкова сериозна като липсата на пари? Мисля си за тези неща, но не стигам до удовлетворителен отговор.