Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Наистина ли? Гледай ти! Интересно. В пътеводителя не се споменава нищо такова. — Той се обръща към жена си и заговаря бързо-бързо на японски. После пък превежда за мен. — Казвам на съпругата си колко добре, че не взели скъп гид. Вие толкова хубаво разказва всичко. Много благодарим. Аригато.

Покланя се и пъха нещо в ръката ми. Аз също се покланям. Когато семейството отминава, отварям юмрук и виждам грижливо сгъната банкнота от петдесет рупии. Само за пет минути работа!

Сега вече знам две неща: искам да остана в града на Тадж Махал и с удоволствие ще стана туристически гид.

Когато най-после успявам да се откъсна от мраморния мавзолей, вече пада здрач и той е облян в червеникави цветове. Трябва да си намеря подслон за през нощта. Виждам едно бездомно момче. То е приблизително на моята възраст, с бяла тениска, сиви панталони и сини джапанки. Стои неподвижно и наблюдава някаква препирня на улицата. Аз внимателно го потупвам по рамото.

— Извинявай — казвам.

Той се обръща и ме поглежда с най-добрите очи, които някога съм виждал. Усещам дружелюбност, любопитство и топлина в изразителните му кафяви очи.

— Извинявай — повтарям аз, — нов съм тук. Можеш ли да покажеш къде да преспя?

Момчето кима с глава и казва:

— Узо к фикс кс чка лгксиз.

— Моля?!

— Икхз скпд узо фикс кс чка лгксиз — повтаря той, размахвайки ръце.

— Прощавай, ама не го разбирам този език. Извинявай за безпокойството. Ще питам някого другиго.

— Еджоп бкггс хз — настоява той и ме дърпа за ръката.

Започва да ме влачи по посока на пазара. Чудя се дали да не се отскубна, но лицето му е толкова мило, че се оставям да ме води. Той върви по много особен начин, сякаш на пръсти. Превежда ме през подобни на заплетени странични улички и алеи, и след петнайсет минути се озоваваме пред голяма сграда. На месинговата табелка, поставена до масивната желязна врата, се чете: „Свапна Палас“. Момчето отваря вратата и двамата влизаме вътре. В имението има извита автомобилна алея, широка морава с боядисана люлка и фонтан. Двама градинари косят тревата. Униформен шофьор лъска паркираната на алеята стара „Контеса“ 82 82 Индийска марка коли. — Бел.прев. . Приятелят ми явно е познат на обитателите на имението, тъй като никой не се опитва да го спре, докато ме води по алеята към резбованата дървена врата на къщата и натиска звънеца. Вратата отваря мургава млада и красива прислужница. Поглежда го и казва:

— А, ти ли си, Шанкар? Какво правиш пак тук? Знаеш, че госпожата не обича да влизаш от тук.

Шанкар посочва към мен.

— Дз изао кс нккх.

Прислужницата ме оглежда от глава до пети.

— О, значи Шанкар е довел нов наемател. Не мисля, че останаха свободни стаи, но ще повикам госпожата.

И тя изчезва във вътрешността на къщата.

Сега на входа се появява жена на средна възраст. Носи скъпо копринено сари и тонове златни накити. Носи тежък грим. Може на младини да е била красавица, но за разлика от Нилима Кумари, лицето й е изгубило блясъка си. Освен това устните й са тънки и стиснати, което й придава доста суров вид. Не ми допада от самото начало.

Шанкар силно се развълнува от появата на жената.

— К гкрз укдж кджху — казва той, широко усмихнат, но жената дори не забелязва присъствието му.

— Кой си ти? — пита ме тя, като оглежда дрехите ми. — И защо си с Шанкар?

Присвивам се под изпитателния й поглед.

— Казвам се Раджу Шарма. — Няма как да използвам истинското си име, след като убих непознат във влака.

— Значи си брамин? — пита тя и погледът й става още по-подозрителен. Трябваше да се сетя, че тъмнокож брамин е чудо невиждано.

— Да, за първи път съм в Агра. Дойдох да питам дали мога да отседна някъде.

— Имаме пристройка, в която пускаме наематели. — Обръщам внимание, че използва царственото „ние“. — Точно сега нямаме места, но ако можете да изчакате седмица, ще ви уредим стая. Ще ви струва четиристотин рупии на месец, които се предплащат в пълен размер в началото на месеца. Ако ви устройва, Ладжванти ще ви покаже пристройката. Но ще трябва да измислите нещо за една седмица.

— Благодаря, госпожо — отговарям аз на английски, — ще взема стаята и ще ви платя четиристотин рупии другата седмица.

Жената рязко ме изглежда, когато заговарям на английски. Строгите й черти поомекват.

— Вероятно можете да останете при Шанкар една седмица. Ладжванти, покажи му пристройката.

Това е краят на интервюто, проведено на вратата.

Ладжванти ме придружава до пристройката, която се намира непосредствено зад основната къща и която се оказва северноиндийския еквивалент на чаула. Има дворче, павирано с огромни камъни, и свързани стаи около него, поне трийсет на брой. Стаята на Шанкар е почти в средата на източния коридор. Той отключва и двамата влизаме вътре. Има само едно легло и вградена алмира, както и малка кухничка, точно като в чаула в Гхаткопар. Тоалетните са общи и се намират в края на западния коридор. Къпането може да става само в средата на дворчето, под общинската чешма, пред погледите на всички обитатели. Ладжванти ни показва собствената си стая, осем стаи преди тази на Шанкар. А моята ще бъде четири стаи след нея.