Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Ще играя — казвам меко аз.

— Моля? Бихте ли го повторили по-високо?

— Ще играя — повтарям аз силно и уверено.

В публиката се чуват ахкания. Някой казва „О, боже!“, друг „Какъв идиот!“

— Това вашето финално, окончателно решение ли е?

— Да — потвърждавам аз.

— В такъв случай ние творим история, дами и господа — ликува Прем Кумар. — Имаме състезател, който е готов да рискува всичко. Преди също имахме един такъв, който рискува всичко… и загуби. Днес ще видим дали господин Томас може да твори история и да спечели най-голямата награда в историята. Добре, значи сме готови за последните три въпроса в „Игра или плащане“. Моля ви силно да го аплодирате.

Чува се барабанно кресчендо. На екрана светва „Игра или плащане“. Публиката става на крака и въодушевено ръкопляска. След като музиката стихва, Прем Кумар се обръща към мен.

— Добре, господин Томас, натрупахте един милион рупии и стигнахте до кръга на внезапната смърт, който ние наричаме „Игра или плащане“. Или ще спечелите един милиард, или ще изгубите всичко. И така, идва ред на въпрос номер десет за десет милиона — да, десет милиона рупии. Ето го и него. През коя година Нилима Кумари, Кралицата на трагедията, спечели Националната награда…

— Но това не е въпро…

— Моля ви, господин Томас, не ме прекъсвайте по средата на въпроса. Нека довърша — казва той строго. — Както вече казах, през коя година Нилима Кумари, Кралицата на трагедията, спечели Националната награда: А) 1984, Б) 1988, В) 1986 или Г) 1985?

Аз впервам яростен поглед в Прем Кумар. Той мазно и самодоволно се усмихва. Сега разбирам. Това, което ми каза в паузата, е било трик да ме подмами да продължа. Но не е взел под внимание късмета ми. Той все още се държи.

— Знам отговора. „Г“, 1985.

— Какво? — Прем Кумар е като ударен от гръм. Толкова е изненадан, че забравя да ме попита дали съм сто процента сигурен. Натиска механично бутона и светва правилният отговор. „Г“.

Прем Кумар има вид на призрак.

— Господин… господин Томас… току-що спечели д-де-сет милиона рупии — заеква той, напълно шашнат.

Публиката полудява. Всички стават на крака и аплодират. Някои танцуват по пътеките.

Прем Кумар избърсва потта от челото си и отпива голяма глътка лимонада.

Това, което трябваше да бъде трагедия, се оказа фарс.

Храна. Само това виждам, чувам, мисля и подушвам на претъпканата и шумна железопътна гара, на която стоя със своята памучна риза и дънки „Ливайс“ от два часа насам. Ако известно време не ядете, гладът просто се свива и умира. Но ако не се храните дълго — а аз не съм хапвал от вчера следобед, мозъкът ви започва да се държи странно. Навсякъде около себе си виждам само хора, които ядат и пият. Носът ми следва миризмата на храна като куче, подушващо кокал. От аромата на пресни джалеби, пури и качори ми се завива свят. Дори от такива обикновени неща, като сварени яйца, които никога не съм обичал, устата ми се изпълва със слюнка. Но когато бъркам в джоба си, намирам само монетата от една рупия, а след нощта, в която изгубих своите петдесет хиляди рупии, тя вече не ми изглежда толкова късметлийска. Ближа напуканите си устни и се чудя как да притъпя глада.

Вече съм готов да разменя електронния си часовник „Касио“ за порция чхоле бхатуре 77 77 Популярно индийско ястие без месо. — Бел.прев. , когато погледът ми попада на таблото за афиши до лавката на гарата. Там пише просто: „М — само на един километър“. Веднага ми прещраква къде ще получа храна. Безплатно.

Напускам гарата на Агра и започвам да търся голямата табела „М“. Правя един-два погрешни завоя, питам няколко магазинери и накрая я откривам в средата на скъп пазар. Спретнатите служители в „Макдоналдс“ ме гледат подозрително, но не ме изхвърлят. Не могат да обърнат гръб на клиент, облечен в дънки „Ливайс“, колкото и закъсал да изглежда. Заставам до един от дървените контейнери, онези е подвижните капаци. Издебвам никой да не гледа и бързо пъхам ръка вътре. Изваждам колкото мога повече кафяви хартиени пликчета и след като се поизмивам от мръсотията в тоалетната, си излизам.

Първият ми опит в ровенето в кофи за боклук се оказва доста успешен. Сядам на една зелена дървена пейка отвън и доволно похапвам недоизяден зеленчуков бургер, пилешки ноазети, две почти пълни порции пържени картофки и половин чаша „Севън ъп“. Ровенето в боклука е част от живота на бездомното дете. Познавам момчета, които живееха на остатъци, открити в климатизирания вагон на „Раджадхани експрес“. Имаше и други, които бяха пристрастени към пицата с пеперони от „Пица Хът“ и всяка вечер успяваха да се сдобият с поне седем-осем идеални парчета от контейнера зад заведението. Но всички бяха единодушни, че най-лесният начин да се навечеряш без пари е да се присламчиш към сватбена процесия. Салим беше спец в това. Единственото изискване е да си облечен спретнато и да носиш подходящи обувки. Смесваш се с гостите и после се нареждаш на бюфета. Роднините на булката мислят, че си от страната на младоженеца и обратното. Можеш да изпиеш десет-петнадесет безалкохолни, да се нахраниш обилно и да се насладиш на богатото разнообразие от десерти. Можеш дори да мъкнеш няколко прибора от неръждаема стомана. Салим се е сдобил с почти цял сервиз. Но се отказа от този си навик след един инцидент в Нариман пойнт, когато се вмъкнал в сватба, на която семействата на булката и младоженеца стигнали до ръкопашен бой. Салим бил напердашен и от двете страни.