Викас Сваруп - Беднякът милионер

Помислих си, че като за комедийна сцена, ситуацията си я бива.

Любовникът на Нилима отново е идвал. Но този път положението е по-сериозно. Тя е в леглото с дълбока порезна рана над лявата вежда и бузата й е отекла. Трудно й е да говори.

— Трябва да повикаме полицията, госпожо, да арестуват тази свиня — убеждавам я аз, докато дезинфекцирам раните й.

— Не, Рам, ще се оправя.

— Поне ми кажете как се казва.

Тя дрезгаво се изсмива.

— Каква полза? Не се безпокой, този мъж вече никога няма да се върне. Окончателно скъсах с него. Затова той ми стори това. Ако някога се върне, ще се изплюя върху него.

— И колко дълго ще страдате безмълвно? Вижте какво е направил с лицето ви.

— Това е съдбата на жената — да страда безмълвно. И това, което направи с лицето ми, е нищо в сравнение с това, което стори с останалата част от тялото ми. Искаш ли да видиш? Погледни тогава.

Тя разкопчава блузата и сутиена си. За първи път в живота си виждам голи женски гърди. Те са големи и увиснали като виме на крава. Присвивам се от ужас, когато съзирам белезите от изгаряния от цигара по целите й гърди, като малки черни кратери по гладката бяла плът. Разплаквам се.

Нилима също плаче.

— Не искам вече да живея с маска. Правила съм си достатъчно лифтинги на лицето, достатъчно козметични процедури. Искам веднъж в живота си да бъда истинска жена. Ела тук, дете мое — казва тя и придърпва лицето ми към гърдите си.

Не знам какво си мисли Нилима Кумари, когато ме притегля към гръдта си. Не знам дали ме вижда като син или любовник, дали иска да забрави болката си, или просто да изпита евтина тръпка. Но гушейки лицето си в гърдите й, съзнанието за външния свят се стопява и за първи път в живота си чувствам, че вече не съм сирак. Че имам истинска майка, чието лице мога да видя, чиято плът мога да докосна. И соленият вкус на сълзите ми се смесва с потта и уханието на тялото й в най-затрогващото преживяване в тринайсетгодишния ми живот. Стопяват се всички болки и страдания, всички обиди и унижения, изпитани през годините. Искам да спра всички часовници на света и да замразя този миг завинаги. Макар да е съвсем кратък, той създава толкова истинно усещане, че никоя актьорска игра не би могла да го наподоби.

Затова няма да се опитвам да опиша този епизод като драма, трилър или трагедия. Той надхвърля границите на всички жанрове.

Двамата с Нилима никога не заговаряме за онази сутрин. И случилото се тогава никога не се повтаря. Но и двамата живеем със съзнанието, че животът ни е бил необратимо променен.

Тя иска да свали маската си, но няма душевните сили да го направи. И отказва да приеме помощта ми. Неизбежната съдба на кралица на трагедията я тегли още по-настойчиво. Става по-потисната. Пие толкова много, че почти не съзнава света около себе си. Уволнява камериерката и готвачката. Само аз оставам в апартамента. И тогава тя се подготвя за най-голямата роля в живота си.

Нилима Кумари ме моли да подредя всички филмови списания с нейни снимки на купчина. Лично нарежда всички награди и статуетки, като слага платинените отпред, а златните и сребърните зад тях. Облича най-скъпото си сари и слага най-изящните си бижута. Прекарва три часа пред огледалото, за да направи лицето си по-красиво отвсякога. След това изхвърля всички гримове в тоалетната. Отива при шкафчето с лекарства и изхвърля всички козметични продукти. После отваря шишенцето с обезболяващите, предписани на майка й. Не знам колко таблетки изпива.

Накрая влиза в спалнята си и слага във видеото касетата с „Мумтаз Махал“. Сяда на леглото и натиска бутона „Старт“ на дистанционното. Филмът започва. Нилима ме праща за зеленчуци от пазара и се настанява да чака.

Същата вечер, когато се прибирам от пазара, я намирам заспала на леглото като красива млада невеста. Но и без да докосвам студената й кожа, знам, че е мъртва. В ръцете си стиска статуетка.

„Национална награда за най-добра актриса. Присъжда се на г-ца Нилима Кумари за ролята й в «Мумтаз Махал», 1985 г.“

Това, което виждам пред себе си, може да бъде описано само като най-висша драма.

Гледам мъртвото тяло на Нилима Кумари и не знам какво да правя. Сигурен съм само, че няма да отида в полицията. Те са напълно способни да ми лепнат вината и да ме арестуват за убийство. Затова правя единственото логично нещо. Бягам в чаула в Гхаткопар.

— Защо си тук? — пита ме Салим.

— И аз бях уволнен, точно като камериерката и готвачката.

— Какво ще правим сега? Как ще си плащаме наема за стаята?