Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Удивително! Вие сте вникнали във всеки детайл от филма. Ще ви отговоря на въпроса. Но защо седите на пода? Заповядайте на дивана. Рам, ти какво правиш с телефона в ръка? Не виждаш ли, че имаме гостенин? Върви да донесеш две чаши чай и бисквити. Та както ви казвах, когато се създаваше идейната линия на „Мумтаз Махал“…

Когато се връщам с две чаши чай, Нилима и крадецът се смеят и шегуват като двама отдавна изгубени приятели. Поклащам глава невярващо. Този мъж беше дошъл да я ограби и само защото е гледал няколко от филмите й, тя го черпи с бисквити и чай.

Започна като трилър, а се оказа семейна драма.

Една вечер Нилима ми казва:

— Рам, искам утре да се преместиш в чаула. Само за един ден. Нужно ми е малко усамотение.

— Но защо, госпожо?

— Не задавай въпроси — казва тя раздразнено, — просто направи, каквото ти казвам.

Получавам такива инструкции три пъти през следващите три месеца. Знам, че когато ме няма, тя забавлява любовника си, и не желае аз да разбирам. Затова следващия път, когато ми казва да преспя в Гатхкопар и да се върна на другия ден, аз не изпълнявам нареждането докрай. Отивам в Гатхкопар за през нощта, но вместо в седем часа сутринта, се връщам в пет и заставам пред апартамента. Естествено, в шест часа вратата се отваря и един мъж излиза отвътре. Висок, с почтено на вид лице, но кървясалите му очи и разрошената коса развалят цялостното впечатление. Облечен е в сини дънки и бяла риза. Държи пачка банкноти и запалена цигара в лявата си ръка, а в другата върти ключове за кола. Изглежда ми смътно познат, но не мога да определя откъде. Дори не ме поглежда, а направо слиза по стълбите. Влизам в апартамента чак в седем часа.

Първо се шокирам от състоянието на хола. Навсякъде има фасове и пепел от цигари. По средата на масата лежи прекатурена чаша и празна бутилка уиски. По целия килим има разпилени фъстъци. Носи се силна миризма на алкохол.

Вторият шок идва от вида на Нилима Кумари. Има следи от удари по цялото си лице, а окото й е посинено.

— Божичко, госпожо, какво е станало? — извиквам аз.

— Нищо, Рам. Паднах от леглото и се ударих. Нищо сериозно.

Знам, че лъже. Направил го е мъжът, когото видях да излиза сутринта. А в замяна тя му е дала цигари, уиски, че дори и пари. Чувствам болка и ярост, но съм безсилен да й помогна.

От този ден насетне у Нилима започва да се забелязва едва доловима промяна. Става по-вглъбена в себе си и затворена. Мисля, че е започнала да пие уиски, защото често го подушвам в дъха й.

Една сутрин отново я откривам с посинено око и изгаряне от цигара на ръката. Не мога да търпя повече.

— Госпожо, много ми е мъчно да ви гледам така. Кой ви го причинява?

Можеше да каже, че не е моя работа, но явно тази сутрин е склонна да размишлява.

— Знаеш ли, Рам, някой беше казал, че е по-добре да си обичал и изгубил, отколкото никога да не си обичал. Понякога се чудя дали е вярно. И аз обикнах. Още не знам дали съм изгубила, но получих много болка. В живота ми има един мъж. Понякога ми се струва, че ме обича. Друг път имам чувството, че ме мрази. Измъчва ме бавно, малко по малко.

— Защо тогава не го оставите? — изплаквам аз.

— Не е толкова просто. Дори в болката има известна наслада. Сладък екстаз. Понякога си мисля, че ако болка, та може да бъде толкова сладка, колко ли приятна ще бъде смъртта. Когато ме гори с цигарени фасове, не ми идва да изпищя. Иска ми се да рецитирам онези паметни реплики от филма „Жена“. Сцената на смъртта. „О, живот, колко си нетраен! Смъртта е моят истински възлюблен, моят неизменен спътник. Ела, смърт, вземи ме в своите обятия, прошепни ми сладкия звук на безмълвието и ме отнеси в земята на вечната любов.“

— Но това е само филм, госпожо — умолявам я аз.

— Шт! Забрави ли какво ти казах веднъж — че актьорът е актьор до живот? Аз винаги ще бъда Кралицата на трагедията. И не съм станала такава, просто рецитирайки репликите, дадени ми от сценариста. Аз живеех живота на своите герои. Галиб не е станал велик поет, само написвайки няколко реда в книга. Не. Трябва да почувстваш болката, да я изпиташ и да я преживееш в ежедневието си, преди да станеш кралица на трагедията.

— Ако това е критерият, може ли и аз да стана крал на трагедията? — питам аз с широко отворените очи на дванадесетгодишната си невинност.

Тя не отговаря.

Нилима дава интервю на журналистка от „Старбърст“ в хола. Аз влизам с поднос с гулаб джамуни и самоса.

— Добре, Нилима джи, поговорихме за миналото, нека сега се върнем към настоящето. Защо спряхте да правите филми? — Внимателно наблюдавам как журналистката борави с диктофона. Доста е млада, с поразителна външност, светла кожа и черна коса до раменете. Носи елегантни черни панталони с напечатан надпис „курти“ и черни обувки с високи токчета.