Викас Сваруп - Беднякът милионер

В дома цари вълнение. Тази вечер по „Дордаршан“, националният телевизионен канал, ще показват филм на Нилима, озаглавен „Последната съпруга“. Това е една от знаменитите й трагедии и тя иска всички да я гледаме заедно с нея в хола. Става осем часът и всички сме се събрали пред телевизора. Готвачката, камериерката и аз седим на килима, а Мааджи се е изтегнала на дивана до Нилима. Филмът започва. Не е точно по мой вкус. Разказва се за бедно семейство от средната класа, което се бори с един куп проблеми. Има много плачове и вой. И много фонови стенания от страна на Мааджи. Филмът обрисува живота твърде реалистично. Струва ми се нелепо да се правят такива филми. Какъв е смисълът да гледаш филм, ако можеш да видиш същите неща в действителност у съседа отсреща? Нилима обаче изглежда много млада и красива и играе наистина добре. Странно е усещането да гледаш филма, а героинята да седи зад гърба ти. Чудя се какво ли изпитва тя, докато се гледа на екрана. Дали помни статистите и гримьорите, техниците и звукооператорите, които са работили зад кулисите?

Нилима умира, след като произнася емоционална реч. С това филмът свършва. Изправяме се да опънем краката си. Тогава забелязвам, че Нилима плаче.

— Госпожо — питам аз угрижено, — какво стана? Защо плачете?

— Нищо, Рам. Просто чувствам родство с героинята ми на екрана. Виж, вече се усмихвам.

— Как така можете вие, актьорите, в един миг да се смеете, а в следващия — да плачете?

— Това е белегът за голямо майсторство. Знаеш ли защо ме наричат Кралицата на трагедията?

— Защо, госпожо?

— Защото никога не използвам глицерин за сълзите си във филмите. Мога да се разплача по своя воля.

— Какво му е толкова великото на това? И на мен никога не ми трябва глицерин, за да се разплача — казвам аз на камериерката, когато Нилима се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе.

Колкото повече опознавам Нилима, толкова по-добре разбирам защо я наричат Кралица на трагедията. Около нея се носи меланхолия. Дори в усмивката й долавям нотка на тъга. Чудя се за миналото й, защо никога не се е омъжила. Изглежда, няма истински приятели. Но понякога излиза и се прибира късно вечерта. Любопитно ми е с кого се среща. Съмнявам се, че има гадже или любовник, защото никога не се връща сияеща. Напротив, видът й е измъчен и потиснат и тя си отива право в стаята. Ето една загадка, която много бих искал да разнищя.

Чудна ми е и манията й за красота. Физическа красота. Изглежда добре, а прекарва часове в гримиране и гиздене пред огледалото. Тоалетката й е отрупана с кремове. Един ден се опитах да прочета етикетите им. Има кремове против бръчки, антицелулитни кремове, лосиони срещу стареене. Има капсули за сияйна кожа, хидратиращи кремове, подхранващи нощни кремове, стягащи кожата гелове. Банята й е пълна със сапуни със странни аромати, скрабове и маски за лице, които се предполага, че те правят да изглеждаш по-млад. В шкафчето й с лекарства има толкова нейни, колкото и на Мааджи — човешки хормони на растежа, кремове за стягане на бюста, мелатонин, антиоксиданти.

Накрая един ден й казвам:

— Госпожо, ако нямате нищо против, защо са ви всички тези гримове? Нали вече не играете.

Тя ме поглежда в очите.

— Ние, хората, които работим в киното, ставаме много суетни. Така свикваме да се гледаме с грим, че нямаме смелостта да се погледнем в огледалото и да видим истинското си лице. Помни, че актьорът е актьор до живот. Филмите може и да свършат, но шоуто трябва да продължи.

Чудя се дали го казва от сърце, или просто изрецитира реплика от филм.

Днес се случи нещо наистина чудесно. Мааджи почина в съня си. На осемдесет и една години.

Нилима поплака малко, после запретна ръкави да организира погребението. Сякаш почти цялата филмова гилдия се стича да й изкаже съболезнованията си. Тя седи стоически на дивана в хола, облечена в бяло сари и с лек грим. Разпознавам мнозина от хората, които идват. Има актьори и актриси, режисьори и продуценти, певци и автори на песни. Холът е пълен с посетители. Извивам шия да зърна знаменитостите, чиито снимки съм виждал в „Старбърст“ и чиито филми съм гледал на кино. Ще ми се да можеше Салим да е тук с мен. Но той щеше да бъде разочарован. Защото гостите не изглеждат като бляскавите звезди, познати ни от екрана. Не носят грим и крещящи дрехи. Облечени са в бяло и изглеждат невзрачни и навъсени. Дори онези, които са прочути с комедиите си.

Не знам как Нилима приема кончината на майка си. Но за мен отпътуването на Мааджи от този свят е като добре дошло облекчение след потискащ филм.