Викас Сваруп - Беднякът милионер

Месец след смъртта на Мааджи, Нилима ми предлага да заживея у тях. Знае, че Салим е живял с мен в чаула, затова продължава да плаща наема на стаята. Аз се местя в апартамента. Но не ме настанява в нито една от четирите празни спални. Дава ми малката стаичка за гладене.

Забелязвам, че след смъртта на Мааджи Нилима започва да излиза по-често, а понякога дори не си прави труда да се прибира нощем. Убеден съм, че се вижда с някого. Може би предстои сватба.

Събужда ме стържещ звук, идващ откъм хола. Звукът е съвсем слаб, но достатъчен, за да смути съня ми. Потривам очи и поглеждам будилника до себе си. Часът е два и половина. Чудя се какво ли прави Нилима, че се щура из къщата по това време. Изведнъж схващам, че може би любовникът й е дошъл и започвам да се вълнувам. Излизам на пръсти от стаята си и тръгвам към хола.

Стаята е тъмна, но вътре има мъж. Не прилича на любовник. Носи черна маска на лицето си с отвори за очите. В лявата си ръка държи черна чанта. В дясната му ръка има фенер, който е насочил към видеото. Сръчно разкача кабелите, взема видеото и го пуска в черната чанта. Вече ми е ясно, че не е любовник. Той е крадец. И аз изпищявам. Пронизителният ми крясък разсича тишината на нощта. Нилима Кумари се събужда и дотичва в хола. Това напълно обърква крадеца, който пуска сака и фенерчето и закрива ушите си с ръце. От писъка ми една стъклена фигурка пада от телевизора и се строшава.

— Какво става? — пита Нилима, останала без дъх, и включва лампата в хола. После вижда крадеца и също изпищява. Крадецът вече е почти оглушал. Пада на колене и започва да ни умолява.

— Моля ви, госпожо, аз не съм крадец. Дойдох само да огледам дома ви.

— Рам, донеси ми телефона. Веднага ще се обадя в полицията — нарежда Нилима. Бързо й донасям безжичния телефон.

Крадецът сваля маската си. Оказва се млад мъж с козя брадичка.

— Моля ви, госпожо, не се обаждайте в полицията. Аз не съм крадец, а студент последен курс в „Свети Хавиер“. Аз съм един от най-големите ви почитатели. Дойдох само да видя как живеете.

Забелязвам, че при тия думи Нилима видимо омеква.

— Не го слушайте, госпожо — предупреждавам я аз. — Този тип е крадец. Ако ви е почитател, защо краде видеото ни?

— Казвам ви, Нилима джи. Купил съм си касети с всичките ви филми, 114 на брой. Гледам по един всеки ден. Заради интензивната употреба видеото ми се повреди. Дал съм го на поправка. Но не мога да преживея и ден, без да гледам някой ваш филм. Затова ми хрумна да взема видео от вас. Самият факт, че гледам филм на вашето видео, ще направи преживяването още по-запомнящо се. Щях да ви върна видеото, когато ремонтират моето. Моля ви, госпожо, повярвайте ми. Кълна се в мъртвия си баща, че не ви лъжа.

— Това е лъжа, госпожо — викам аз, — по-добре се обадете в полицията.

— Не, Рам — отвръща Нилима, — нека първо да проверя дали казва истината. Ако е гледал всичките ми 114 филма, трябва да може да отговори на няколко въпроса. Добре, господине, кажете ми в кой филм играя ролята на селското момиче Чандни?

— Ах, как бих могъл да забравя, Нилима джи? Това е един от любимите ми филми. „Завръщане в селото“, нали?

— Точно така. Но този беше лесен. Кажете, за кой филм получих Наградата на Филмовия фестивал през 1982-ра?

— Този е още по-лесен. За „Тъмната нощ“, естествено.

— Божичко, прав сте. Добре, а в кой филм играх с Манодж Кумар?

— В онзи патриотичен филм, „Народът зове“.

— И него ли сте гледали?

— Казах ви, Нилима джи, аз съм най-големият ви жив почитател. Кажете ми, защо се съгласихте да изиграете тази второстепенна роля във „Вечна любов“? Винаги съм си мислел, че режисьорът не ви използва пълноценно.

— Удивително е, че питате за „Вечна любов“. И аз чувствах, че не биваше да се съгласявам да изпълня тази роля. Всички заслуги за успеха на филма бяха приписани на Шармила, и аз не бях оценена.

— Обаче бяхте фантастична в „Дъжд над Бомбай“. Мисля, че монологът ви в храма, след смъртта на баща ви, е най-паметната сцена от целия филм. Наистина трябваше да вземете Наградата на Филмовия фестивал за него, но вместо това ви я дадоха за „Жена“.

— Да. Ако трябваше да избирам между „Жена“ и „Дъжд над Бомбай“, вероятно аз също щях да избера втория. Трябва да призная, че знаете много за моите филми. Как се казвате?

— Ранджит Мистри. На двайсет и четири съм. Винаги съм искал да ви питам за „Мумтаз Махал“, който намирам за най-великия филм на всички времена. Онази сцена с раждането, когато умирате, и Дилип Сахиб, който играе императора, седи до леглото ви — вие го молите да ви даде обещание и после сваляте златната си гривна, но така и не му я давате — защо го направихте?