Викас Сваруп - Беднякът милионер

Давам двеста рупии на Бихари с пълното съзнание, че няма да си ги получа обратно. Но той все пак не успява да купи всички лекарства. Два дни по-късно шестгодишният Нанхи умира в болницата.

Вечерта Бихари се прибира в пристройката с тялото на сина си, покрито с бял чаршаф. Очевидно е пиян, върви с несигурни стъпки. Оставя мъртвото телце по средата на вътрешния двор, близо до чешмата, и вика всички да излязат от стаите си. После започва монолог, изпълнен със завалени ругатни. Не псува никого конкретно и същевременно — всички. Псува богатите, които живеят в подобните си на дворци къщи, и не им пука за бедните, които им прислужват. Псува алчните доктори, които съдират кожите на пациентите си. Псува правителството, което само обещава. Псува всички нас, че сме неми свидетели на това. Псува децата си, че са се родили. Псува себе си, че е жив. Псува Бог, че е създал такъв несправедлив свят. Псува света, Тадж Махал, император Шах Джахан. От гнева му не избягват дори електрическата крушка, висяща пред стаята му, от която веднъж Нанхи го удари ток, и чешмата на двора. „Ах ти, дърта тенекия такава, когато трябва, и две капки вода не даваш, но остави сина ми да се плиска два часа и да се разболее от пневмония. Дано скоро да те изтръгнат и да ръждясваш в ада“, проклина той и рита чешмата. След половинчасово бушуване се свлича на земята и се разридава. Притиска мъртвия си син в обятията си и плаче, докато сълзите му пресъхват и гласът му пресеква.

Аз лежа в леглото си и си мисля за неправдите в живота. В ума ми е все образът на малкия Нанхи, играещ си с водата на двора. Иска ми се да заплача, но от очите ми не потичат сълзи. Затова дръпвам белия чаршаф над главата си и се унасям в сън. Виждам Тадж Махал в особен кафяв цвят. С два силно заострени купола.

Следващата седмица отново отивам при Нита. Този път трябва да заплатя цялата такса на Шиям, сводникът. Триста рупии. Лежа в мръсното й легло, любя се с нея и слушам вулгарните й приказки.

— Харесва ли ти да бъдеш проститутка? — питам я аз, когато свършваме.

— Защо? Какво му е? Професия като професия.

— Но харесва ли ти?

— Да. Обичам да спя с непознати. Като теб, например. Вземам достатъчно пари, за да издържам семейството си. И всеки петък гледам новия филм в киното. Какво повече може да иска едно момиче?

Очите й са като на кошута. Вглеждам се в тях и разбирам, че лъже. Тя е актриса, която играе своята роля. Само дето, за разлика от Нилима Кумари, няма да спечели никакви награди.

Колкото по-загадъчна ми изглежда Нита, толкова по-отчаяно искам да я опозная. Възбужда в мен жажда, каквато не съм познавал. Може и да съм проникнал в тялото й, но сега искам да навляза в мислите й. Затова започвам да я посещавам всеки понеделник, когато Тадж Махал е затворен. След четири-пет визити най-после успявам да пробия барикадата.

Казва ми, че е от племето бедия от окръг Бхинд в Мадхия Прадеш. И двамата й родители са живи, а брат й и сестра й имат щастливи семейства. В нейната общност било традиция едно момиче от семейството да работи като проститутка, наречена бедни. Това момиче трябвало да изкарва пари, докато мъжете пият и играят карти.

— Затова раждането на момиче в нашата общност е повод за празнуване, а не за натъжаване. Момчето всъщност е отговорност. Ще откриеш бедни в бардаци, по местата за почивка на камиони, хотели и крайпътни ресторанти, където продават телата си за пари.

— Но защо майка ти е избрала теб? Можеше да посочи сестра ти.

Нита се изсмива пресилено.

— Защото красотата ми се превърна в проклятие. Майка ми имаше право да реши коя от двете ни да омъжи и коя да направи проститутка. Избра мен да стана бедни. Може би, ако изглеждах по-простовато, като сестра ми, нямаше да ме прати тук. Можеше да завърша училище, да се омъжа и да имам деца. Сега съм в този вертеп. Това е цената, която трябва да платя за красотата си. Така че не ми прави комплименти.

— Откога се занимаваш с това?

— Още от пубертета. Щом приключат церемониите натхни хни утхерна за махането на обицата на носа и сар дхаквана за покриването на главата, се смята, че момичето е станало жена. Така, когато бях на дванайсет, девствеността ми бе високо оценена и пусната на търг в този бардак.

— Но нали, ако поискаш, можеш да се откажеш и да се омъжиш?

Тя разперва ръце.

— Кой ще вземе проститутка за жена? От нас се очаква да работим, докато телата ни провиснат или докато умрем от болест — което първо се случи.

— Знам, че някой ден ще намериш своя принц — казвам аз със сълзи на очите.