Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Добре. Нека ви разясня правилата. Ще ви задам дванадесет въпроса и ако отговорите правилно на всички, ще спечелите най-големия джакпот на Земята: един милиард рупии! Можете да се откажете по всяко време до въпрос номер девет и да вземете това, което сте спечелили до този момент, но не можете да се откажете след въпрос номер девет. След това или отговаряте, или губите. Но ще говорим отново, когато стигнем дотам. Ако не знаете отговора на някой въпрос, не се паникьосвайте, защото имате две „спасителни лодки“: „Помощ от приятел“ и „50 на 50“. Май всички вече очакваме първия въпрос. Готов ли сте?

— Готов съм — отвръщам аз.

— Добре, ето го и въпрос номер едно. Хубав, лесен въпрос в областта на популярното кино. Сигурен съм, че всички в тази зала могат да отговорят. Знаем, че Арман Али и Прия Капур са един от най-успешните дуети на екрана през последните години. Но можете ли да назовете заглавието на хита, в който Арман Али и Прия Капур за първи път играят заедно? А) „Огън“ Б) „Герой“ В) „Глад“ или Г) „Предателство“?

Фоновата музика става напрегната, а над нея се наслагва и звук, имитиращ цъкането на бомба с часовников механизъм.

— „Г“, „Предателство“ — отговарям аз.

— Ходите ли на кино?

— Да.

— А гледали ли сте „Предателство“?

— Да.

— И сте абсолютно сигурен в отговора си?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. На екрана светва правилният отговор.

— Абсолютно, стопроцентово вярно! Току-що спечелихте хиляда рупии! А сега — кратко прекъсване за реклами — обявява Прем Кумар.

На табелата светва надпис „Аплодисменти“. Публиката ръкопляска. Прем Кумар се усмихва. Аз — не.

Ако сте ходили с влака в Делхи, сигурно сте посетили Пахаргандж. По всяка вероятност сте пристигнали на шумната и прашна гара. Излезли сте от нея и сте тръгнали наляво към Конот, минавайки покрай претъпкания пазар, хотелчетата на ниски тарифи и евтините проститутки за туристите. Но ако сте тръгнали надясно, покрай „Мадър Дейри“ и болницата „Джей Джей“, трябва да сте видели червена сграда с голям бял кръст. Това е църквата „Света Богородица“. Там съм се родил аз на Коледа, преди осемнайсет години. Или по-точно, там съм бил оставен в студената зимна нощ на 25-и декември. В голям кош, който сестрите били поставили навън за стари дрехи за благотворителни цели. Кой и защо ме е оставил там и до днес не знам. Подозрението винаги ме е насочвало към родилното отделение на болницата „Джей Джей“. Може би съм се родил там и майка ми, по причини, известни само на нея, е била принудена да ме изостави.

Често съм виждал тази сцена във въображението си. Висока, красива млада жена, в бяло сари, напуска болницата след полунощ, с бебе в ръце. Духа силен вятър. Дългата й черна коса пада пред лицето й и скрива чертите й. В краката й шумолят листа. Вдига се прах. Проблясва мълния. Тя върви с тежки крачки към църквата, притиснала бебето към гърдите си. Стига до вратата и потропва с металното чукало. Вятърът е толкова силен, че заглушава чукането. Няма време. С бликащи от сълзи очи, тя обсипва с целувки личицето на бебето. После го оставя в коша и подрежда старите дрехи, за да му е по-удобно. Поглежда го за последно, извърта очи и побягва от камерата, за да изчезне в нощта…

Сестрите от „Света Богородица“ имали агенция за сираци и осиновяване, и ме оставили там за осиновяване заедно с други бебета сирачета. Взели всички бебета, но за мен не дошъл никой. Бъдещи майки и бащи идвали да ме видят и се споглеждали. Поклащали глави в знак на неодобрение и минавали към следващата люлка. Не знам защо. Може да съм бил твърде тъмен. Или много грозен. А може би твърде много съм плачел от колики. Сигурно не съм имал ангелска усмивка или съм гъргорел прекалено много. Останал съм си две години в сиропиталището. Колкото и да е странно, сестрите така и не ми дали име. Наричали ме просто Бебето — бебето, което никой не искал.

Най-сетне ме осиновили госпожа Филомена Томас и съпругът й Доминик Томас. Преди живеели в Нагеркойл в щата Тамил Наду, но се преместили в Делхи. Госпожа Томас работела като чистачка в църквата „Свети Йосиф“, а съпругът й — като градинар. И двамата били прехвърлили четирийсетте и нямали деца, затова отец Тимъти Франсис, енорийският свещеник, ги подтиквал да запълнят тази празнота в живота си. Даже ги насочил към сиропиталището на „Света Богородица“. Господин Томас сигурно ме е погледнал и веднага е минал към следващото бебе, но госпожа Филомена Томас ме избрала в мига, в който ме видяла. Бил съм идеалното дете за нейната тъмна кожа!