Викас Сваруп - Беднякът милионер

— Аз няма да се върна в студиото, но и ти няма да го направиш — казвам аз и махам предпазителя.

Прем Кумар трепери като лист. Виждам го що за страхливец е. Хваща се за стената зад себе си и стисва очи. Най-после настъпва мигът, който чакам от четири месеца. Прем Кумар стои пред мен, а аз държа зареден пистолет в ръка. Оръжието е добро. Изпробвах го, откатът е минимален. Трудно ще пропусна от упор.

Увеличавам натиска върху спусъка, но колкото повече натискам, толкова повече съпротивление усещам. Сякаш пръстът ми се вкаменява.

По филмите изглежда, че да убиеш човек е лесно, като да спукаш балон. Бум, бум, бум… стрелят на поразия. Убиват хората като мухи. Дори новоизлюпеният герой, който никога не е пипал пистолет, може да избие десетима от сто и петдесет метра разстояние. Но в реалния живот е съвсем друго. Лесно е да вдигнеш зареден пистолет и да го насочиш в лицето на човек. Но когато осъзнаеш, че това е истински куршум, който ще прониже истинско сърце, и че алената течност ще бъде кръв, а не кетчуп, няма как да не премислиш. Не е лесно да се убива. Трябва да изключиш мозъка си. Например, с помощта на алкохол. Или ярост.

Затова се опитвам да събера всичкия си гняв. Припомням си всичко, довело ме дотук. През ума ми се носят образите на Нилима Кумари и Нита. Виждам черните белези от изгорено по тялото на Нилима, червените резки по шията на Нита, синините по лицето й, аркадата на окото, разбитата челюст. Но вместо с гняв, спомените ме изпълват с тъга, и вместо от дулото да излети куршум, усещам как в очите ми напират сълзи.

Опитвам се да мисля за друго. За всички унижения, които съм претърпял, за всички болки и обиди. Виждам окървавения труп на отец Тимъти, най-добрия човек, когото някога съм познавал, и безжизненото тяло на Шанкар, най-милото момче, което съм срещал. Спомням си продавачите на страдание, преминали през живота ми. В мозъка ми бръмчат образите на Свапна Деви, Шантарам и Маман, и аз се опитвам да събера всички тези емоции накуп, само за част от секундата, в която да изстрелям куршума. Въпреки усилията си, осъзнавам, че не мога да стоваря вината за всички свои нещастия върху мъжа, който стои пред мен. Не откривам достатъчно гняв у себе си, за да оправдая смъртта му.

Осъзнавам, че колкото и да се мъча, не мога да убия хладнокръвно дори злодей като Прем Кумар.

Свалям пистолета.

Всичко това става за не повече от половин минута. Прем Кумар е стискал очи през цялото време, но като не чува изстрел, отваря едното си око. Поти се като куче. Гледа ме с празен поглед. Аз държа пистолета, а на лицето ми е изписана нерешителност.

Накрая отваря и двете си очи.

— Благодаря ти, че пощади живота ми, Томас — казва той, а гърдите му силно се повдигат. — В замяна ще ти кажа отговора на последния въпрос. Ти вече спечели съвсем честно. Въпросът за Мумтаз Махал си беше наистина дванадесетият въпрос, а ти знаеше отговора. Но сега ще ти кажа и какво да отговориш на новия въпрос.

— А аз как да бъда сигурен, че няма пак да го смениш в последния момент?

— Нали пистолетът си е у теб. Но повярвай ми, няма да се наложи да го използваш, защото сега искрено желая да спечелиш. А един милиард рупии са си един милиард рупии. И ти ще ги получиш в брой.

За първи път се изкушавам от перспективата да взема тези пари. С един милиард мога да постигна много неща. Да откупя свободата на Нита. Да изпълня мечтата на Салим да стане кинозвезда. Да внеса радост в живота на хиляди сираци и бездомни деца като мен. Мога да имам красиво червено „Ферари“. Вземам решение. То е „да“ на единия милиард рупии и „не“ на убийството.

— Добре, какъв е отговорът?

— Ще ти кажа.

Прем Кумар свежда поглед и замлъква.

— Какъв е проблемът? — питам аз.

— Сетих се, че ако ти кажа отговора, това ще бъде нарушение на договора и на правилата на шоуто. Наградата ти ще бъде анулирана. — Той клати глава. — Не, няма да ти кажа отговора.

Аз се обърквам.

На лицето на Прем Кумар грейва усмивка.

— Казах, че не мога да ти разкрия отговора, но в договора ми нищо не пише за намек. Сега слушай внимателно. Веднага след края на шоуто отивам на гарата, за да се кача на влака. Имам покани от четирима приятели, които живеят в Аллахабад 90 90 Град в североизточна Индия (щата Утар Прадеш), с преобладаващо индуистко население въпреки мюсюлманското му име. Родно място на автора на книгата. — Бел.прев. , Барода, Кочин и Делхи, но мога да гостувам само на единия. Решил съм да отида в Аллахабад, за да отмия греховете си в свещените води на Сангам 91 91 Мястото, където се сливат трите свещени реки Ганг, Ямуна и митичната подземна река на мъдростта Сарасвати. — Бел.прев. . Разбра ли?