Грегъри Робъртс - Шантарам

Разбирах. Сърцето ми знаеше онова, за което говореше той, въпреки че бунтовният ми ум отхвърляше тези думи и човека, който ги изговаряше. Неизвестно как, той бе открил мъката в мен. Празнината в живота ми, която един баща трябваше да запълни, бе ширнала се прерия от копнеж. В най-самотните часове през тези години на преследване аз се скитах там, жаден за бащина обич колкото цял затвор осъдени в последния час на новогодишната нощ.

— Не — излъгах. — Съжалявам, но просто не съм съгласен. Не мисля, че можеш да направиш нещата истински, като просто повярваш в тях.

— Не съм казал такова нещо — отвърна той търпеливо. — Твърдя, че действителността — такава, каквато я виждате и каквато я виждат повечето хора — не е нищо повече от илюзия. Има друга реалност отвъд онова, което виждаме с очите си. И трябва да почувстваш пътя към тази реалност със сърцето си. Друг начин няма.

Просто… вашият поглед към нещата е доста объркващ. Всъщност хаотичен. Вие самият не го ли намирате за хаотичен?

Той отново се усмихна.

— Първоначално е странно да мислиш по правилния начин. Но има няколко неща, които можем да опознаем, няколко неща, в които да сме сигурни, и това е относително лесно. Нека ви покажа. За да узнаете истината, трябва само да си затворите очите.

— Толкова лесно ли било? — разсмях се аз.

— Да. Трябва само да си затворите очите. Ние можем да познаем Бога, например, можем да познаем и тъгата. Можем да познаем мечтите, а също и любовта. Но никое от тези неща не е истинско — в обичайния смисъл на нещата, които съществуват на света и изглеждат истински. Ние не можем да ги претеглим, да измерим дължината им или да намерим основните им съставки в атомен ускорител. И точно затова те са възможни.

Кануто на мисълта ми започваше да се пълни с вода и реших да се измъквам, и то бързо.

— Никога досега не бях чувал за това място. Много такива места ли има?

— Може би пет — отвърна той. Прие смяната на темата с търпимост и спокойствие. — Това според вас много ли е?

— Достатъчно, предполагам. Тук няма жени. На жените не им ли е позволено да идват тук?

— Не е забранено. — Той се намръщи, докато подбираше правилните думи. — На жените е позволено да идват тук, но те самите не искат да идват. Има други места, където се събират жени, и там се занимават със своите си работи и слушат музика и певци. Тях също никой мъж не би пожелал да безпокои.

Един много възрастен мъж дойде при нас и седна в нозете на Кадербай. Беше облечен с проста памучна риза и тънки торбести панталони, които наричаха курта — пижама. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, а бялата му коса бе подстригана ниско, пънкарски. Беше слаб, прегърбен и очевидно беден. Той кимна отсечено, ала уважително на Кадер и се залови да смесва тютюн и хашиш с разкривените си пръсти. След няколко минути мъжът подаде на Кадер голям шилом и зачака с кибрита, готов да го запали.

— Този човек е Омар — представи го Кадер и задържа лулата пред устните си. — Той приготвя най-добре шилом в цял Бомбай.

Омар запали лулата на Кадербай, устните му се разтвориха в беззъба усмивка. Просто се разтопи от похвалата. Подаде ми лулата, оцени техниката и силата на дробовете ми с критично око и изсумтя одобрително. След като двамата с Кадер дръпнахме по два пъти, Омар пое шилома и го допуши с мощни вдишвания, които издуваха слабите му гърди до пръсване. След като приключи изтърси щипката бяла пепел от лулата. Беше я изцедил докрай и гордо прие кимването, с което Кадербай го удостои. Въпреки напредналата си възраст, той се изправи с лекота, без да докосва пода с ръце, и се отдалечи с куцукане, а певците се завърнаха на сцената.

Абдула дойде отново при нас и донесе стъклена купа с резени манго, папая и диня. Ароматът на плодовете ни обгърна, докато вкусът им се топеше в устата. Певците започнаха поредното си изпълнение и изпяха само една, която продължи повече от половин час. Беше с пищна триделна хармония, построена върху проста мелодия и импровизирани каденци. Музикантите, които акомпанираха на певците на хармониум и табла, свиреха въодушевено, но самите певци оставаха безизразни, неподвижни със затворени очи и отпуснати ръце.

Също както преди, притихналата публика задърдори шумно, щом певците напуснаха малката сцена. Абдула се наведе и каза:

— Докато идвахме насам си мислех за това, че сме братя, господин Лин. Мислех си за казаното от Кадербай.

— Странно, аз също.

— Моите двама братя… В семейството ми в Иран бяхме трима братя, а сега двамата ми братя са мъртви. В Иран имам сестра, но нямам брат. Вече съм само един брат. Един брат, това е тъжно, нали?