Грегъри Робъртс - Шантарам

Абдула прие ролята си на брат много сериозно. Седмица след Нощта на слепите певци той пристигна в колибата ми в бордея Куфи Парейд с чанта, пълна с лекарства, разтвори и бинтове. Донесе и метална кутия с няколко хирургически инструмента. Прегледахме заедно съдържанието на чантата. Той ме разпита за лекарствата — искаше да знае доколко помагат и от какви количества бих имал нужда в бъдеще. Когато най-сетне се почувства доволен, той изчисти от праха дървеното столче и седна. Мълчеше, докато ме гледаше как подреждам донесените от него лекарства по бамбуковата етажерка. Край нас пренаселеният бордей бъбреше, караше се, пееше и се смееше.

— Е, Лин, къде са? — попита най-сетне той.

— За кого питаш къде са?

— Пациентите. Къде са? Искам да видя как моят брат ги лекува. Не може да има лечение без болни, нали?

— Ами, точно в момента нямам пациенти.

— О… — въздъхна той, намръщи се и забарабани с пръсти по коленете си. — Тогава смяташ ли, че ще е добре да ти доведа?

Той се надигна от стола и пред очите ми изникна видение — как влачи болни и ранени насила към колибата ми.

— Не, не, спокойно. Не преглеждам хора всеки ден, но ако дойдат, ако съм тук , те обикновено започват да идват към два часа. Толкова рано сутринта не идват. Почти всички работят поне до обяд. И аз самият обикновено работя. И аз трябва да печеля, нали знаеш.

— Но не и тази сутрин?

— Не, днес не. Миналата седмица изкарах някакви пари. Достатъчно, че да ми стигнат за известно време.

— Как ги изкара?

Той се вгледа в мен безхитростно — не осъзнаваше, че въпросът би могъл да ме притесни или да бъде възприет като груб.

— Не е учтиво да питаш чужденци как изкарват парите си, Абдула — осведомих го аз със смях.

— О, разбирам — усмихна се той. — Изкарал си ги незаконно.

— Не е точно там работата, но, като го каза — и това. Една французойка искаше да купи половин кило чарас. Намерих й. Освен това помогнах на един германец да си продаде фотоапарата „Канон“ на добра цена. И за двете получих комисиона.

— Колко изкарваш от този бизнес? — попита ме той. Погледът му не трепна. Очите му бяха много бледокафяви, почти златисти — с цвета на пясъчните дюни в пустинята Тар последния ден преди да завали.

— Изкарах около хиляда рупии.

— От всяка сделка по хиляда?

— Не, от двете общо — хиляда.

— Това са много малко пари, братко Лин — рече той, набърчил нос и изкривил презрително уста. — Това са дребни, дребни, много малко пари.

— Е, за теб може и да са дребни — смънках отбранително, но на мен ми стигат да изкарам за около две седмици.

— И сега си свободен, нали така?

— Свободен?

— Нямаш пациенти?

— Нямам.

— И нямаш някакъв бизнес за малки комисиони?

— Не.

— Добре. Тогава тръгваме заедно, хайде.

— О, така ли? И къде ще ходим?

— Ела, като стигнем, ще ти кажа.

Излязохме от колибата и навън ни поздрави Джони Пурата, който очевидно бе подслушвал. Той ми се усмихна, погледна намръщено Абдула, а после пак ми се усмихна, със следи от смръщването в сенките на усмивката.

— Здравей, Джони, излизам за малко. Гледай децата да не докопат лекарствата! Днес подредих разни нови на етажерката, някои са опасни.

Джони вирна брадичка, за да защити наранената си гордост.

— Никой няма нищичко да пипне в колибата ти, Линбаба! Какви ги говориш? Можеш да оставиш там вътре милиони рупии и никой няма нищичко да пипне! Ако щеш, и злато сложи там! Индийската банка не е толкова сигурна, колкото колибата на Линбаба!

— Само исках да кажа, че…

— И диаманти също остави, ако щеш. И изумруди. И перли.

— Схванах, Джони.

— Няма нужда да се тревожиш толкова — намеси се Абдула. — Той изкарва толкова малко пари, че никой не би имал интерес да ги вземе. Знаеш ли колко е изкарал миналата седмица?

Абдула като че се виждаше подозрителен на Джони Пурата. Враждебна гримаса изкриви още повече лицето му, но въпросът го заинтригува и любопитството надделя.

— Колко?

— Според мен няма нужда точно сега да обсъждаме това, момчета — измрънках в опит да избегна дискусията върху мизерните ми доходи, която, както добре знаех, можеше да се проточи близо час.

— Хиляда рупии — отвърна Абдула и се изплю, за да подчертае думите си.

Хванах го за лакътя и го забутах по пътеката между колибите.

— Хайде, Абдула. Нали щяхме да ходим някъде? Да тръгваме, братко.

Изминахме няколко крачки, но Джони Пурата ни настигна и ме издърпа за ръкава крачка-две назад от Абдула.