Грегъри Робъртс - Шантарам

— Да. Разбирате ли урду?

— Не, боя се, че не. Говоря само малко марати и хинди. Досетих се, че е урду, защото някои хора покрай мен — там, където живея — го говорят.

— Урду е езикът на газалите, а това са най-добрите изпълнители на газал в цял Бомбай — отвърна той.

— Любовни песни ли пеят?

Той се усмихна, наведе се и положи длан върху ръката ми. Из целия град хората се докосваха често, докато разговаряха, и подчертаваха мисълта си с леко стискане. Познавах добре жеста от ежедневното общуване с приятелите си и той бе започнал да ми допада.

— Да, — това бяха любовни песни, но най-хубавите и най-истинските от всички любовни песни. Любовни песни за Бога. Тези мъже пееха за обичта към Бога.

Кимнах безмълвно, но мълчанието ми го накара да заговори отново.

— Вие сте християнин, нали? — попита той.

— Не, аз не вярвам в Бог.

— Няма вяра в Бог — заяви той, отново с усмивка. — Ние или имаме познание за Бога, или не.

— Е, аз несъмнено не познавам Бога — разсмях се аз. — И, честно, склонен съм да мисля, че е невъзможно да повярваш в Бог или поне в повечето идеи за Бога, които съм срещал.

— О, но естествено, Бог е невъзможен. Това е първото доказателство, че Той съществува.

Той ме гледаше втренчено, без да откъсва топлата си длан от ръката ми. Внимавай — помислих си аз. — Навлизаш във философски спор с човек, прочут именно с това. Той те проверява. Това е проверка и водите са дълбоки.

— Да се изясним — вие твърдите, че тъй като едно нещо е невъзможно, то съществува? — попитах и избутах кануто на своята мисъл в неопознатите води на неговия разум.

— Точно така.

— А това не означава ли, че възможните неща не съществуват?

— Точно така! — той се усмихна още по-широко. — Много ми е приятно, че разбирате.

— Аз мога да произнеса тези думи — отговорих и също се разсмях, — но това не значи, че ги разбирам .

— Ще обясня. Нищо не съществува така, както го виждаме. Нищо от онова, което виждаме, не е наистина такова, каквото си мислим, че го виждаме. Очите ни са лъжци. Всичко, което изглежда истинско, е просто част от илюзията. Нищо не съществува така, както ние го мислим. Нито вие. Нито аз. Нито тази стая. Нищо.

— Все още не разбирам. Не виждам как възможните неща не съществуват.

— Нека го кажа по друг начин. Силите на съзиданието, енергията, която всъщност придава дух на материята и животът, който ние си мислим, че виждаме около нас, не могат да се измерят, претеглят и дори да се поставят във времето такова, каквото го познаваме. Една от формите на тази енергия са фотоните на светлината. И най-малкият предмет за тях е цяла вселена от открито пространство, а цялата вселена е само една прашинка. Онова, което наричаме свят, е само идея — при това не особено добра, все още. От гледна точка на светлината, на светлинния фотон, който й вдъхва душа, вселената, която ние познаваме, не е истинска. Нищо не е истинско. Разбирате ли сега?

— Не съвсем. Струва ми се, че ако всичко, което си мислим, че знаем, е погрешно или е илюзия, то никой от нас не може да знае какво да прави или как да живее, или как да запази разума си.

— Ние лъжем — рече той и в изпъстрения със златисти петънца кехлибар на очите му проблесна неподправено веселие. — Разумният човек е просто по-добър лъжец от лудия. Вие с Абдула сте братя. Знам го. Очите ви лъжат и ви казват, че това не е така. И вие вярвате в тази лъжа, защото така е по-лесно.

— И така ли запазваме разума си?

— Да. Нека ви кажа — аз гледам на вас като на мой син. Не съм се женил и нямам син, но имаше такова време, да, когато беше възможно аз да се оженя и да имам син. И това време беше. На колко години сте?

— На трийсет.

— Точно така, знаех си. Времето, когато можех да стана баща, беше точно преди трийсет години. Но ако ви кажа, че аз виждам ясно, че вие сте мой син, а аз — ваш баща, вие ще решите, че това е невъзможно. Ще се противите. Няма да прозрете истината, която аз виждам сега и която прозрях в първите мигове на нашата среща, преди няколко часа. Вие предпочитате да измислите удобна лъжа и да повярвате в нея — лъжата, че всички ние сме непознати и че няма никаква връзка помежду ни. Но съдбата — нали знаете какво е съдбата? Кисмет е думата на езика урду… съдбата има над нас пълна власт, като изключим две неща. Съдбата не може да контролира нашата свободна воля и не може да лъже. Хората лъжат повече себе си, отколкото другите, и лъжат другите по-често, отколкото им казват истината. Но съдбата не лъже. Разбирате ли?