Грегъри Робъртс - Шантарам

— Няма по-красиво проявление на вярата от щедростта на най-бедните — рече Абдула с тихия си глас. Струваше ми се, че той никога не говори по-високо.

— Говориш много добре английски — забелязах, искрено очарован от изтънчената мисъл и начина, по който той я изрази.

— Не, не говоря добре. Познавах една жена и тя ме научи на тези думи — отговори той. Чаках да продължи. Той се колебаеше и съзерцаваше морето, а когато отново заговори, смени темата. — Кажете ми, господин Лин, тогава в салона на Стоящите Баба, когато онзи мъж ви нападна с меча, какво щяхте да направите, ако аз не бях там?

— Щях да се сбия с него.

— Мисля… — той се обърна и се вгледа в очите ми. Усетих как скалпът ми се стяга от неизмерим ужас. — Мисля, че щяхте да умрете. Щяха да ви убият и сега щяхте да сте мъртъв.

— Не. Той имаше меч, но беше стар, и беше луд. Щях да го победя.

— Да — каза той. Не се усмихваше. — Да, мисля, че сте прав — щяхте да го победите. Но другите, момичето и приятелят ви индиец, някой от тях щеше да пострада и дори да бъде убит, ако вие оцелеехте. Когато мечът замахна, ако не удареше вас, щеше да удари някой от тях, така мисля аз. Един от вас щеше да умре. Вие или вашите приятели, един от вас щеше да е мъртъв.

Беше мой ред да се умълча. Обзелият ме преди малко ужас внезапно се превърна в силна тревога. Сърцето ми думкаше с тътена на кръвта. Той ми припомняше как е спасил живота ми и все пак в думите му усещах заплаха. Това не ми харесваше. В мен се надигна гняв. Напрегнах се, готов да се бия с него, и го загледах в очите.

Той се усмихна и положи длан на рамото ми, също както преди по-малко от час на друг вълнолом, на Морския булевард. Парещото, интуитивно чувство на тревога премина също толкова бързо, колкото бе възникнало. Угасна и изчезна. Сетих се за него чак месеци по-късно.

Обърнах се и видях как полицаят отдава чест и се отдалечава от колата на Кадер.

— Кадербай много явно даде рушвет на ченгето.

Абдула се засмя и си спомних как за първи път го чух да се смее на глас в салона на Стоящите Баба. Беше добродушен смях, безгрижен и съвсем скромен, и заради този смях изведнъж го харесах.

— Имаме една поговорка на персийски — Понякога лъвът трябва да изреве само за да напомни на коня, че го е страх . Този полицай създаваше проблеми тук, в „Хаджи Али“. Хората не го уважават и това го прави нещастен. И нещастието го кара да създава проблеми. И колкото повече проблеми създава, толкова по-малко го уважават хората. А сега като видят толкова голям бакшиш, много повече, отколкото получават полицаи като него, ще го зауважават малко от малко. Ще се впечатлят, че великият Кадербай му плаща толкова добре. И като получи малко уважение, той ще прави по-малко проблеми на всички нас. Но посланието все пак е съвсем ясно. Той е кон — а Кадер е лъв. И лъвът изрева.

— Вие бодигард на Кадербай ли сте?

— Не, не! — Той отново се разсмя. — Господарят Абдел Кадер няма нужда от охрана. Но… — Млъкна и двамата погледнахме прошарения мъж на задната седалка на скромната лимузина. — Но съм готов да умра за него, ако за това говорите. И не само това — за него съм готов на много повече.

— Няма какво повече да направиш за някого от това да умреш за него — възразих, усмихвайки се и на неговата сериозност, и на така странната му идея.

— О, да — отвърна той, обгърна раменете ми с ръка и ме поведе обратно към колата. — Много повече можеш.

— Вие май се сприятелихте с нашия Абдула, господин Лин? — попита Кадербай, щом се качихме отново в колата. — Това е хубаво. Редно е да станете близки приятели. Изглеждате като братя.

Спогледахме се с Абдула и тихо се разсмяхме. Моята коса беше руса, неговата — катраненочерна. Моите очи бяха сиви, неговите — кафяви. Той беше персиец, аз — австралиец. На пръв поглед нямаше по-различни хора от нас двамата. Но Кадербай гледаше ту единия, ту другия, смръщил чело, и така искрено бе озадачен от нашето веселие, че смехът ни секна в гърлото. Колата пое по пътя за Бандра и аз се замислих над казаното от Кадер. И установих, че въпреки всички разлики помежду ни, в думите на по-възрастния мъж като че имаше някаква проницателна истина.

Колата пътува близо час. Най-сетне в покрайнините на Бандра тя забави ход на една улица с магазини и складове, а после зави в една тясна алея. Улицата беше тъмна и пуста, алеята също. Щом вратите на колата се отвориха, чух музика и пеене.

— Елате, господин Лин. Да, влезем — подкани ме Кадербай. Не се чувстваше длъжен да ми обясни нито къде отиваме, нито защо.