Грегъри Робъртс - Шантарам

Докато колата преваляше дългия полегат хълм и се спускаше към джамията „Хаджи Али“, Абдула спря музиката и попита Кадербай дали не иска да се отбие в ресторанта, както обикновено. Кадер ме позагледа замислено, после се усмихна и кимна на шофьора. Потупа ме два пъти по дланта с кокалчетата на лявата китка и допря палец до устните си. Тихо — казваше ми жестът. — Гледай, но не говори .

Спряхме на паркинга, малко встрани от редицата на двайсетина други коли, паркирани край ресторанта в „Хаджи Али“. Въпреки че почти цял Бомбай в полунощ спеше или поне се преструваше, че спи, в града имаше оживени места, изпълнени със звуци и цветове. Трябваше само да знаеш къде са. Ресторантът край светилището „Хаджи Али“ бе едно от тези места. Стотици хора се събираха там всяка нощ, за да похапнат, да се видят, да си купят напитки, цигари или сладкиши. Идваха с таксита, частни коли или мотоциклети, час по час, чак до зори. Самият ресторант беше малък и винаги пълен. Повечето редовни клиенти предпочитаха да ядат прави на тротоара или седнали в колите си, или на капака отгоре. От много коли дънеше музика. Хората крещяха на урду, хинди, марати и английски. Сервитьорите търчаха от тезгяха до возилата и обратно и разнасяха с елегантно умение напитки, пакети и табли.

Ресторантът нарушаваше вечерния час за работа и полицаите от участъка на „Хаджи Али“, само на двайсет метра оттам, би трябвало да го затварят. Но индийският прагматизъм признаваше, че цивилизованите хора в големите съвременни градове имат нужда от места за събиране и лов. На собствениците на определени оазиси на шума и забавленията бе позволено да подкупват различни чиновници и полицаи и да не затварят практически цяла нощ. Но това все пак не беше същото, като да имаш лиценз. Подобни ресторанти и барове работеха незаконно и понякога се налагаше да се разиграва театър. Редовни телефонни обаждания предупреждаваха полицейския участък на „Хаджи Али“ кога някой член на комисия, министър или някаква друга важна персона имаше намерение да мине оттам. Всички се разтичваха, лампите се гасяха, колите се разпръсваха и ресторантът принудително затваряше за малко. Това дребно неудобство не само не обезкуражаваше хората, но дори придаваше известен шик и приключенски дух на най-обикновената покупка на нещата за хранене. Всички бяха наясно, че ресторантът при „Хаджи Али“, както и всички останали незаконни нощни местенца в града, които се преструваха на затворили, ще отворят пак след има-няма и половин час. Всички знаеха, че там играят рушвети. Всички знаеха за предупредителните обаждания. Всеки печелеше — от това и всички бяха доволни. Най-лошото нещо на корупцията като система за управление , каза веднъж Дидие, е това, че работи толкова добре.

Оберкелнерът, млад мъж от Махаращра, се втурна към колата и закима енергично, докато шофьорът ни поръчваше. Абдула слезе от колата и се отправи към дългия и оживен щанд за храна за вкъщи. Наблюдавах го. Ходеше с предизвикателна грация на атлет. Беше по-висок от повечето младежи наоколо и осанката му излъчваше поразителна, горда увереност. Черната му коса отзад беше дълга почти до раменете. Беше облечен с прости, не много скъпи дрехи — меки черни обувки, черни панталони и бяла копринена риза, но те му стояха добре и той ги носеше с елегантността на боец. Тялото му беше мускулесто, изглеждаше около 28-годишен. Той се обърна към колата и зърнах лицето му. Красиво лице, спокойно и с овладян израз. Знаех откъде идва това самообладание. Бях видял как бързо и смъртоносно се движеше, когато обезоръжи противника в салона на Стоящите Баба.

Няколко клиенти и целият обслужващ персонал разпознаха Абдула — заговаряха го, усмихваха се или се шегуваха, докато поръчваше цигари и паан. Жестовете им бяха преувеличени, смехът — по-силен отпреди малко. Те се тълпяха около него и често се пресягаха да го докоснат. Като че отчаяно се мъчеха да му се харесат или поне да го накарат да ги забележи. Но се долавяше колебание, някаква неохота, сякаш въпреки бъбренето и усмивките, те всъщност нито го харесваха, нито му имаха доверие. Съвсем ясно личеше, че се страхуват от него.

Келнерът се върна и подаде храната и питиетата на шофьора. Задържа се до отворения прозорец на Кадербай, а очите му го молеха да го заговори.

— Баща ти добре ли е, Рамеш? — попита го Кадер.

— Да, бай, добре е. Но… но… имам проблем — отвърна младият келнер на хинди, като подръпваше нервно мустака си.