Грегъри Робъртс - Шантарам

А и работата, която вършех, засилваше това чувство на принадлежност. Аз се отдадох с усърдие на ролята си на лекар в бордея. Намерих справочници по диагностична медицина и ги изучавах на светлината на лампата в колибата си. Събрах скромен запас от лекарства, разтвори и бинтове — купувах ги от местните аптеки с парите, които печелех от сделките на черно с туристите. И продължих да живея в този мизерен квартал, дори и след като спечелих достатъчно пари, за да го напусна. Останах в тясната малка колиба, когато вече можех да се преместя в удобен апартамент. Оставих кипящата, танцуваща борба на техните двайсет и пет хиляди живота да повлече и моя живот. Привързах се към Прабакер, Джони Пурата и Касим Али Хюсеин. И макар че се мъчех да не мисля за Карла, любовта ми дереше с нокти небето. Целувах вятъра. Мълвях името й, когато оставах сам.

Край вълнолома чувствах как хладният бриз облъхва кожата на лицето и гърдите ми като вода, изливана от глинено гърне. Не се чуваше никакъв друг звук, освен собственото ми дишане във вятъра и грохота на дълбоките води, разбиващи се в скалите три метра под вълнолома. Вълните, които се плискаха и вихреха там, долу, ме примамваха. Хайде. Хайде. Да приключваме. Просто падни и умри. Толкова е лесно. Това не беше най-силният глас, който звучеше в мислите ми, но той идваше от най-дълбокото — от срама, който задушаваше моето самочувствие. Посрамените познават този глас: Ти разочарова всички. Ти не заслужаваш да живееш. На света ще му е по-добре без теб… Колкото и да се опитвах да се впиша, да се излекувам чрез работата в клиниката, да се спася от глупостта, че съм влюбен в Карла, истината беше, че аз бях сам със своя срам и тънех в него.

Морето се вълнуваше и връхлиташе върху скалите долу. Един тласък — и всичко ще свърши. Чувствах падането, разбиването на тялото ми в скалите, студената хлъзгавост на удавянето и смъртта. Толкова беше лесно .

Една ръка докосна рамото ми и го стисна — леко и нежно, ала достатъчно здраво, че да ме задържи. Бързо се обърнах, стреснат и изненадан. Зад мен стоеше висок младеж. Ръката му все така стискаше рамото ми, сякаш за да ме задържи на място, сякаш беше прочел мислите ми преди малко.

— Мисля, че името ви е господин Лин — рече той тихо. — Не знам дали ме помните, казвам се Абдула. Срещнахме се в салона на Стоящите Баба.

— Да, да — заекнах аз. — Вие ни помогнахте… помогнахте на мен. И аз ви помня. Вие си тръгнахте… изчезнахте, преди да успея да ви се отблагодаря.

Той се усмихна непринудено, пусна рамото ми и прокара длан през гъстата си черна коса.

— Няма нужда от благодарности. И вие бихте направили същото за мен във вашата страна, нали? Елате, един човек иска да се запознае с вас.

Той посочи една кола, паркирана на бордюра десет метра по-нататък. Беше спряла зад мен и моторът още работеше, но така и не бях чул шума. Колата беше „Амбасадор“ — скромната индийска версия на луксозен автомобил. Вътре имаше двама мъже — шофьор и пътник на задната седалка.

Абдула отвори задната врата, аз се наведох и погледнах навътре. Там седеше мъж, към 65-70-годишен, с лице, полуосветено от уличните лампи. Издължено, силно, интелигентно лице с дълъг, тънък нос и високи скули. Бях поразен и запленен от очите, от кехлибарения блясък на веселие и съчувствие в тях, и на още нещо — на безмилостност, може би, или на любов. Косата и брадата му бяха ниско подстригани и прошарени.

— Вие сте господин Лин? — рече той. Гласът му беше плътен, звучен и напълно уверен. — Радвам се да се запознаем. Много, много се радвам. Чувал съм добри неща за вас. Винаги е удоволствие да чуваш добри неща тук в Бомбай, а то е още по-голямо, когато се отнасят за чужденци. Може би и вие сте чували за мен. Името ми е Абдел Кадер Хан.

Разбира се, че бях чувал за него. Всички в Бомбай бяха чували за него. Това име се появяваше във вестниците през седмица. Хората говореха за него по пазарите, в нощните клубове и в бордеите. Богатите му се възхищаваха и се бояха от него. Бедните го уважаваха, за тях то бе легенда. Речите му по теология и етика, които държеше в двора на джамията „Набила“ в Донгри, бяха прочути из целия град и привличаха много учени и студенти от всяка вяра. Не по-малко прочути бяха приятелствата му с хора на изкуството, бизнесмени и политици. Той беше един от босовете на бомбайската мафия — един от основателите на системата от съвети, разделила Бомбай на владения, управлявани от отделни съвети от мафиотски донове. Системата си я бивало, разправяха хората, и се радвала на популярност, защото внесла ред и относителен покой в градския подземен свят след цяло десетилетие кървави борби за власт. Той бе влиятелен, опасен, бляскав човек.