Грегъри Робъртс - Шантарам

Зачакахме в настъпилата тишина. Ушите ни звънтяха от затихващото ехо, а сърцата думкаха бясно в гърдите ни. След миг чухме телефонен звън — наблизо, до главния вход, и решихме, че с нас е свършено. После някой вдигна телефона. Беше един от стражите на входа. Чухме го как се смее и разговаря спокойно. Всичко беше наред. Нямаше страшно. Бяха чули резачката, разбира се — но, точно както се надявах, не й бяха обърнали внимание, защото мислеха, че са работниците.

Окуражен, аз пробих с отвертката дупка в ламарината и от свободното небе над нас ни огря слънчев лъч. Разширих дупката, а после с клещите разрязах ламарината от три страни. С два чифта ръце я избутахме навън и аз си подадох главата. Видях, че наистина сме пробили един от улеите на покрива. Най-дълбоката част от този V-образен улей беше мъртва точка. Ако легнехме в тесния канал, не можехме да виждаме охраната на кулата и те също не ни виждаха.

Оставаше ни само едно. Кабелът все още беше включен в щепсела долу, навън. А той ни трябваше — това беше нашето въже — за да се спуснем отвън по стената, на улицата. Един от нас трябваше да слезе долу, отново да излезе през вратата пред очите на охраната пред главния вход, да извади щепсела от контакта и пак да се качи на покрива. Погледнах приятеля си, изпотеното му лице — то ясно се виждаше на ярката светлина, обливаща ни от прорязаната дупка в покрива — и разбрах, че това трябва да бъда аз.

Долу, с гръб, залепен за вътрешната стена до вратата, отново спрях и се опитах да събера сили в ръцете и краката си. Дишах толкова тежко, че ми се виеше свят и ми се гадеше. Сърцето ми се блъскаше като пленена птица в клетката на гръдния кош. След продължително чакане осъзнах, че не мога да го направя. Всевъзможни чувства — от благоразумна предпазливост до суеверен ужас, ми крещяха да не излизам отново навън. Не можех.

Трябваше да срежа кабела. Друг начин нямаше. Извадих длетото от страничния джоб на гащеризона си. Беше много остро — дори след дялкането, докато се опитвахме да пробием дървената преграда на покрива. Нагласих го върху кабела там, където той се промушваше под вратата и вдигнах ръка за удар. Хрумна ми, че като го прережа и прекъсна тока, може да задействам някаква аларма и сигурно щяха да изпратят в сградата надзирател да провери. Но това нямаше значение. Нямах избор. Знаех, че не мога да изляза пак на открито. Ударих силно длетото с длан. То отсече кабела и се заби в дъсчения под. Бутнах прерязаните краища далече от длетото и зачаках да се задейства аларма или да чуя шум от гласове откъм главния вход. Но не последва нищо. Нищо. Нищо не ни заплашваше.

Грабнах свободния край на кабела и се втурнах нагоре към тавана. До новата капандура, която пробихме в покрива, вързахме кабела за една дебела дървена греда. После приятелят ми се заизмъква през дупката. Когато изпълзя наполовина върху ламаринения покрив, се заклещи. Не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Замята се неистово, напрягаше всичките си сили, но беше безнадеждно. Заклещил се бе здраво.

Тялото му запушваше дупката и отдолу отново стана тъмно. Заопипвах в праха между напречните греди на покрива и напипах запалката. Щракнах я и веднага видях какво го спираше — кесията за тютюн от дебела кожа, която си беше направил в една от хоби-групите. Казах му да не мърда и разкъсах с длетото задния джоб на гащеризона му. Кесията за тютюн тупна в ръцете ми, а приятелят ми се измъкна горе на покрива.

Последвах го. Извивайки се като червеи в улея, ние запълзяхме напред към зъбците на предната стена на затвора. Коленичихме, за да погледнем надолу. За няколко секунди бяхме видими, но охраната на кулите не гледаше към нас. Тази част от затвора беше психологическа сляпа точка. Охраната на кулите не поглеждаше нататък, защото не й се вярваше, че някой ще е толкова откачен да се опита да избяга посред бял ден през предната стена.

Рискувахме да хвърлим бърз и трескав поглед надолу към улицата и видяхме, че пред затвора има опашка от коли — доставчиците чакаха да минат през главния вход. Тъй като претърсваха всяка кола и я проверяваха с огледала отдолу, опашката се движеше много бавно.

Двамата с приятеля ми се спотаихме в улея, за да обмислим възможностите.

— Долу е голяма бъркотия.

— Предлагам да слезем сега — каза той.

— Трябва да изчакаме — възразих.

— Майната му, мятай кабела и да слизаме.

— Не — прошепнах. — Навън е пълно с хора.

— Е, и какво?

— Един от тях със сигурност ще се направи на герой.