Грегъри Робъртс - Шантарам

— Не можем да се върнем — отсякох, въпреки че същата мисъл крещеше и в моя мозък. — Ще намерят всичко счупено, срязаната ограда и ще се сетят, че сме били ние. В този район допускат само нас. Ако се върнем, ще ни тикнат в Жлеба за година.

„Жлеба“ наричаха на затворнически жаргон дисциплинарното отделение. През онези години дисциплинарното беше едно от най-нечовешките в страната. Случваше се брутално да пребият някого на случаен принцип. Провален опит за бягство през покрива на сградата на охраната — на тяхната сграда, главната канцелария на надзирателите от наказателното отделение, несъмнено щеше да ни гарантира не толкова случаен избор и още по-брутални побои.

— А какво да правим, мамка му ? — възкликна приятелят ми. Всичко в него крещеше, освен гласът му. По лицето му течеше пот, а дланите му бяха толкова мокри от страх, че запалката се изплъзваше от пръстите му.

— Мисля, че имаме две възможности — заявих.

— И какви са те?

— Първо, можем да използваме онази стълба — прикованата към стената стълба на долния етаж. Можем пак да слезем долу, да откъртим стълбата от веригата, да вържем кабела отгоре, да я подпрем на стената, да се изкачим горе и да метнем кабела от другата страна. А после да се плъзнем на улицата.

— Това ли е всичко?

— Това е първият план.

— Ама… ще ни видят — възрази приятелят ми.

— Да.

— И ще стрелят по нас.

— Да.

— Ще ни застрелят.

— Ти го каза.

— Майната ми! — пошушна той. — Мисля, че ще ни спипат. Мястото бие на очи, не мислиш ли?

— Според мен единият от нас ще се измъкне, може би, а другия ще го застрелят. Петдесет на петдесет.

Замислихме се мълчаливо над шансовете си.

— Този план хич не ми харесва — потръпна приятелят ми.

— И на мен.

— А какъв е вторият?

— Забеляза ли моторната резачка на първия етаж, като се качвахме?

— Да…

— Ако я качим тук, с нея можем да разрежем дървото. После с клещите ще разрежем ламарината. И по-нататък продължаваме по първоначалния план.

— Но те ще я чуят! — прошепна напрегнато приятелят ми. — Чувам как си говорят по шибания телефон! Толкова сме близо! Ако домъкнем тук резачката и я включим, ще запърпори като шибан хеликоптер!

— Знам. Но според мен ще решат, че са работниците.

— Но работниците ги няма.

— Няма ги, но охраната на главния вход се сменя. Застъпват нови дежурни. Рискът е голям, но според мен ако се пробваме, те просто ще чуят обичайния шум и ще решат, че са работниците. От седмици насам слушат шума на бормашини, чукове и резачки. И няма как да им хрумне, че сме ние. През ум не би им минало, че има толкова ненормални затворници, дето ще използват моторна резачка точно до главния вход. Мисля, че по-добра възможност за нас няма.

— Много ми е гадно да съм песимист, да му се не види — възрази той — но в тази сграда няма ток. Спряха го заради ремонта. Единственият контакт е навън. Кабелът според мен ще стигне дотам, но контактът е навън.

— Знам, знам. Един от нас трябва да слезе долу, да се измъкне през избитата врата и да включи разклонителя във външния контакт. Друг начин няма.

— И кой ще слезе?

— Аз ще сляза — казах.

Опитах се да го произнеса уверено и силно, но има лъжи, на които тялото просто отказва да вярва, и гласът ми прозвуча пискливо.

Добрах се до капандурата. Краката ми бяха вцепенени от ужас и напрежение. Плъзнах се долу и се промъкнах по стъпалата до първия етаж, като дърпах кабела след себе си. Той стигна до изхода, но оставаше още много. Резачката беше до вратата. Вързах го около дръжката й и изтичах нагоре по стълбите. Приятелят ми я издърпа през капандурата и отново ми спусна кабела. Отново се запромъквах надолу. Притиснат плътно до стената, аз дишах тежко и се опитвах да събера кураж да отворя вратата. Накрая, с мощен прилив на адреналин в кръвта, я бутнах встрани и излязох навън, за да включа кабела в контакта.

Охранителите, въоръжени с пистолети, си говореха помежду си на няма и двайсет метра. Ако някой от тях погледнеше в моята посока, това щеше да бъде краят. Хвърлих им един поглед и видях, че гледат навсякъде, ала не и към мен. Разговаряха, разхождаха се покрай входа и се смееха на някаква шега, пусната от някого преди малко. Никой не ме видя. Промъкнах се обратно в сградата, запълзях на четири крака като вълк нагоре по стълбището и се изкачих по кабела през капандурата на тавана.

В тъмния ъгъл до улея, под ламаринения покрив, приятелят ми щракна със запалката. Видях, че е вкарал кабела в машината и беше готов да реже. Взех запалката да му светя. Без никакво колебание той вдигна тежката резачка и я включи. Машината зави като реактивен самолет на писта за излитане. Приятелят ми ме погледна и грамадна усмивка разцъфна на устните му. Стискаше зъби, а очите му блестяха от отразения огън. После заби триона в дебелото дърво. С четири бързи, сцепващи тъпанчетата движения той изряза идеална дупка и над нея лъсна ламаринен квадрат.