Грегъри Робъртс - Шантарам

— Кажи им да дойдат с нас! — изкрещях на Прабакер. — Заведи ме обратно в колибата ми и им кажи да дойдат с нас. Имам лекарство и бинтове!

Прабакер много пъти беше виждал голямата внушителна аптечка. Знаеше, че вътре има бинтове, мехлеми и кремове, разтвори за дезинфекция, тампони, сонди и най-различни хирургически инструменти. Той веднага схвана за какво му говоря и извика нещо на Касим Али и останалите. Чух да повтарят няколко пъти думите лекарство и доктор . После той ме стисна за ръкава и ме повлече с него на бегом към колибата.

Отворих аптечката пред колибата си и намазах дебело краката на бебето с обезболяващ крем. Подейства почти незабавно. То се успокои, захленчи тихичко и се сгуши в прегръдките на спасителката си.

— Доктор… доктор… доктор… — повтаряха навсякъде около мен.

След като слънцето потъна в Арабско море, Касим Али нареди да донесат лампи и дългата бомбайска вечер най-сетне премина в топла звездна нощ. На трепкащите жълти пламъчета на лампите ние лекувахме ранените обитатели на коптора. Моята аптечка беше основата на нашата малка клиника на открито. Джони Пурата и Прабакер ми бяха преводачи и медицински работници. Най-често се срещаха изгаряния, порязвания и дълбоки рани, но много хора бяха пострадали и от вдишания дим.

Касим Али Хюсеин ни наблюдава за кратко, а после отиде да надзирава строежа на заслоните, разделянето на остатъка от водните запаси, приготвянето на храната и десетки други задачи, които щяха да запълнят нощта и утрото, и още по-късно. До мен се появи чаша чай. Направи го и го донесе съседката ми Радха. Това бе първото нещо, което сложих в уста в коптора — по-хубав чай не бях вкусвал през живота си. Час по-късно тя накара мъжа си и още двама младежи да ме отмъкнат от ранените, за да вечерям с роти, ориз и бхаджи. Зеленчуците с къри бяха вкусни и с много подправки и аз лъснах чинията си с последния залък роти.

И отново, часове по-късно след полунощ, съпругът на Радха Джитендра ме дръпна за лакътя и ме завлече в колибата ми, където на голата земя бе постлана ръчно плетена завивка. Без да се съпротивлявам, аз рухнах върху нея. Така преспах за пръв път в коптора.

Седем часа по-късно — часове, отлетели като минути — се събудих и видях увисналото във въздуха лице на Прабакер. Примигах, присвих очи и разбрах, че е приклекнал на пръсти, подпрял лакти на колене и обгърнал лицето си в шепи. Джони Пурата клечеше отляво до него, а Джитендра — отдясно.

— Добро утро, Линбаба! — поздрави ме той весело, щом го погледнах в очите. — Твойто хъркане баснословно! Толкова силно! Все едно в тая колиба има вол, Джони каза.

Джони кимна, а Джитендра заклати глава.

— Старата Сарабай има първа класа лекарство за хъркане — уведоми ме Прабакер. — Тя взема една много остра пръчка бамбук, горе-долу колкото пръста ми, и я пъхва вътре в носа ти. След това вече няма хъркане! Бас! Калаасс!

Седнах на одеялото и се протегнах, за да поотпусна схваналите се рамене и крака. Лицето и очите още ме смъдяха от огъня, усещах полепналите в косите ми сажди. Копията на утринните лъчи пробиваха през дупките в стените на колибата.

— Какво правиш, Прабу? — попитах раздразнено. — От колко време ме гледаш как спя?

— Не много време, Лин. Само от половин час, някъде толкова.

— Това не е учтиво, да знаеш — измърморих. — Не е хубаво да гледаш хората, докато спят.

— Извинявай, Лин — каза той тихо. — В тази Индия ние можем да гледаме всеки как спи по всички времена. И ние казваме, че лицето, което докато спи, е приятелят на света.

— Твоето лице е толкова добро, когато спиш, Лин — додаде Джони Пурата. — Много се изненадах.

— Не мога да ви обясня какво значи това за мен, момчета. Да очаквам ли, че ще ви заварвам в колибата всяка сутрин, когато се събудя?

— Е, само ако много, много искаш, Лин — предложи ми Прабакер и скочи на крака. — Но тази сутрин ние дойдохме само да ти кажем, че твоите пациенти са готови.

— Моите… пациенти ?

— Да. Ела да видиш.

Те станаха и отвориха вратата. Слънчевата светлина обля смъдящите ми очи. Примигах и излязох след мъжете в ясната крайбрежна утрин. Видях опашка от хора, приклекнали на земята пред колибата ми. Бяха трийсетина, даже и повече, и се бяха наредили на улицата чак до завоя.

— Доктор… доктор… — замърмориха и зашепнаха те, щом излязох от колибата.

— Хайде! — дръпна ме Прабакер за лакътя.

— Накъде?

— Първо до тоалетна — отвърна той радостно. — Ти трябва по нужда, нали така? Ще покажа как ходим по нужда в морето от дългия циментов кей. Там младите мъже и момчета ходят по нужда всяка сутрин в океана — нуждата в океана, нали така? Само да клекнеш с дупето към океана. После се миеш на душ и закусваш щастливо. А после лесно ще оправиш всичките си пациенти. Няма проблем.